Читаем Единственият оцелял полностью

Погледни тук. Прочети това, прочети го. Има някаква ужасна грешка, Исусе, всичко е грешно. Заблудили са ни. Някой е оцелял от катастрофата, преживял е този ад. Ние трябва да направим нещо, за да открием истината. Няма оцелели, казаха те, няма оцелели, унищожителна катастрофа, напълно унищожителна катастрофа. Какви ли още лъжи са наговорили? Как всъщност са умрели хората, пътуващи с този самолет? Защо са загинали? Защо са загинали?

После овладя порива да сподели с някого това, което беше научил. В бележката на Роуз Тъкър се казваше, че животът й зависи от неговата предпазливост.

Освен това му хрумна странна мисъл, донякъде още по-убедителна, поради нейната несъстоятелност: ако сподели с някого за писмото и го покаже, листът ще е празен, а шофьорската книжка на Блик ще бъде напълно редовна; ако вземе някого със себе си на гробищата, там нямаше да има гилзи по тревата, нито следи от боксуването на гумите на белия микробус, нито пък някой, който да е виждал някакво превозно средство или да е чул изстрели.

Това беше загадка, която сам трябваше да разреши и Джо изведнъж разбра, че да търси отговорите е не просто негов дълг, а негов свещен дълг. Разгадаването на мистерията беше негово призвание, негова цел и може би неочаквано спасение.

Всъщност дори не разбираше точно каква беше неговата цел. Само чувстваше дълбоко в себе си, че истината е друга.

Треперейки, седна отново на стола.

Чудеше се дали не се е побъркал.

<p>ГЛАВА 6</p>

Джо се обади по телефона на рецепцията и попита Дюи Биймис за жената, която беше оставила плика.

— Беше някаква миньонка — каза Дюи.

Той обаче беше гигант и дори висока метър и осемдесет амазонка щеше да изглежда дребничка до него.

— Висока около метър и шестдесет и пет или по-ниска? — попита Джо.

— Може би метър и петдесет и пет. Но силна. Някои от тези дами изглеждат като крехки момичета, но са способни да преместват планини.

— Чернокожа ли беше?

— Да.

— Според теб на колко години беше?

— Може би на четирийсет — четирийсет и пет. Хубавичка. Косата й беше гарвановочерна. Нещо тревожи ли те, Джо?

— Не. Не. Всичко е наред.

— Май си доста обезпокоен. Тази жена някакви проблеми ли създава?

— Не, с нея всичко е наред. Благодаря, Дюи.

Джо затвори телефона и усети, че го побиват трънки.

Дланите му бяха студени. Избърса ги в дънките си.

Нервно грабна разпечатката на списъка с пътниците от полет 353 и започна да го преглежда ред по ред, докато стигна до д-р Роуз Мари Тъкър.

Доктор.

Тя можеше да е доктор по медицина или литература, биолог или социолог, музиколог или зъболекар, но нейната титла му се струваше още по-правдоподобна поради факта, че тя беше получила почетна титла. Откачалките вярваха, че по-голямата част от хората са роботи, по-вероятно, бяха пациенти, отколкото доктори в каквато и да е област.

Според списъка на пътниците Роуз Тъкър беше на четирийсет и три години и нейният дом беше в Манасас, Върджиния. Джо никога не беше ходил в Манасас, но беше минавал с кола няколко пъти — защото това беше отдалечено предградие на Вашингтон близо до града, където живееха родителите на Мишел.

Завъртя стола си към компютъра още веднъж и прегледа статиите за катастрофата, търсейки снимки на пътниците: надяваше се, че нейната ще бъде между тях, но очакванията му не се сбъднаха.

Като имаше предвид описанието на Дюи, Джо стигна до извода, че жената, която беше написала тази бележка, и жената на гробищата — която Блик беше нарекъл Роуз — бяха едно и също лице. Ако тази Роуз беше наистина д-р Роуз Мари Тъкър от Манасас, Върджиния — нещо, което не можеше да бъде потвърдено без снимка — то тя наистина е била на борда на самолета на полет 353.

И е оцеляла.

Неохотно Джо се върна към двете най-големи фотографии от мястото на катастрофата. Първата беше мрачна снимка на бурното небе, на която се виждаха още обгорени до черно дървета, изкривени в сюрреалистични форми, отломки, хора от спасителния отряд с маски и костюми с качулки, които приличаха на монаси или на зловещи духове в някой забравен кръг на ада. Втората беше снимка, направена от въздуха, която разкриваше така реалистично многобройните разпръснати отломки и останки от самолета, че терминът „тежка катастрофа“ беше неточно описание.

Никой не би могъл да оцелее при такава катастрофа.

Все пак Роуз Тъкър, ако тя беше същата Роуз Тъкър, която се беше качила на самолета през онази нощ, очевидно беше не само оцеляла, но и си е тръгнала, без да има нужда от помощ. Без сериозно нараняване. По нея не бяха останали белези, нито пък беше осакатена.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза