Единственият оцелял

Докато вървеше по коридора към асансьорите, той очакваше някой да извика името му и да му заповяда да спре. Може би един от мъжете с хавайските ризи. Или Уолъс Блик. Или полицейски служител.

Ако хората, които търсеха Роуз, бяха федерални агенти, биха могли да получат помощ от местната полиция. Засега Джо трябваше да гледа на всеки човек в униформа като на потенциален враг.

Когато вратите на асансьора се отвориха, той се напрегна, защото се страхуваше да не бъде задържан тук. Ала в кабината нямаше никого.

Докато асансьорът се спускаше към първия етаж, Джо очакваше електричеството да бъде прекъснато. Когато вратите се отвориха, беше изненадан: отвън отново нямаше никого.

През целия си живот никога не беше изпадал в такава параноя. Страховете му бяха предизвикани от събитията през ранния следобед и от това, което беше научил, откакто беше в офисите на „Поуст“.

Чудеше се дали неговите реакции — пристъпи на изключителна ярост, нарастващ страх — бяха резултат от загубата на близките му през миналата година. Не си беше позволил да изпитва нищо друго освен скръб, самосъжаление и изключителна пустота от непоправимата загуба. Всъщност упорито се беше стремял към забрава. Беше се опитал да преодолее болката, да възкръсне от пепелта като птицата феникс без повече надежди, освен студеното спокойствие на безразличието. Сега, когато събитията го караха отново да се отвори към света, беше завладян от прекалено много емоции, подобно на начинаещ сърфист, заливан от всяка издигаща се вълна.

Когато се озова във фоайето, видя, че Дюи Биймис говори по телефона. Охранителят слушаше така внимателно, че обикновено гладкото му мургаво лице беше набръчкано. От време на време промърморваше:

— Да, ъхъ, ъхъ, да.

Джо се отправи към външната врата и му махна за довиждане.

Дюи възкликна:

— Хей, чакай, чакай малко!

Джо спря и се обърна.

Макар че охранителят слушаше този, с когото говореше по телефона, погледът му беше насочен към Джо.

За да покаже, че бърза, Джо почука с пръст по часовника си.

— Изчакайте малко — каза Дюи по телефона и след това се обърна към Джо: — Някакъв мъж те търси.

Джо поклати отрицателно глава.

— Иска да говори с теб — продължи едрият мъжага.

Джо отново тръгна към вратата.

— Чакай, човекът каза, че е от ФБР.

На вратата Джо се поколеба. ФБР не може да е замесено с мъжете с хавайските ризи — типове, които стрелят по невинни хора, без да си направят труда да задават въпроси, нито пък с убийци като Уолъс Блик. Дали не губеше отново самообладание от страх, дали не го овладяваше параноята? Той можеше да получи отговори на някои въпроси и защита от ФБР.

Разбира се, твърде е възможно мъжът на телефона да лъже, да не е от ФБР. Вероятно се надяваше да забави Джо, докато Блик и приятелите му нахлуят в сградата.

Джо поклати глава, обърна се, бутна вратата и излезе. Чу, че Дюи го вика, но тръгна към колата си, като едва устоя на желанието да затича.

В далечния край на паркинга младият пазач с обръснатата глава и златната халка на носа го наблюдаваше. В този град, където понякога парите означаваха повече от верността, честта и достойнството, модата бе всесилен господар; модните течения се сменяха по-често от убежденията, непроменени оставаха само сигналните цветове на младежките банди. Облеклото на момчето — пънкгръндж-неопънк — каквото и да беше — вече беше отживяло времето си и го правеше да изглежда по-малко плашещ, отколкото той си мислеше, и по-жалък, отколкото си представяше. Все пак при тези обстоятелства интересът му към Джо изглеждаше заплашителен.

Купето на хондата беше нагорещено, но не непоносимо. Страничното стъкло, строшено от куршум на гробищата, осигуряваше проветряване.

Младокът вероятно беше забелязал счупеното стъкло, когато хондата беше влязла в паркинга. Може би това му се беше сторило подозрително…

„Хич не ми пука!“ — помисли си Джо. Беше сигурен, че двигателят няма да се включи, но страховете му се оказаха напразни.

Докато излизаше на заден ход от паркинга, зърна Дюи Биймис, застанал на бетонната площадка под козирката с емблемата на „Поуст“. Не изглеждаше разтревожен, а озадачен.

Дюи нямаше да го спре. Бяха приятели, в края на краищата, или някога бяха приятели, а онзи на телефона беше само безплътен глас.

Джо включи на скорост. Забеляза, че Дюи слиза по стълбите и вика нещо. Гласът му не издаваше безпокойство. Изглеждаше объркан, загрижен.

Джо не му обърна внимание и се насочи към изхода.

Пазачът стана от сгъваемия стол. Беше само на две крачки от въртящите врати, които затваряха паркинга.

Върху верижната ограда навитите телове проблесваха под светлината на следобедното слънце.

Джо погледна в огледалцето. Далеч назад Дюи стоеше с ръце на кръста.

Джо мина покрай чадъра, но пазачът не помръдна. Наблюдаваше го с полузатворени очи и безизразно лице, сетне избърса потта от челото си с ръка, боядисаните му в черно нокти проблеснаха.

Джо зави надясно по улицата с доста висока скорост. Гумите изсвириха и колата поднесе по размекнатия асфалт, но той не намали.