Единственият оцелял

Насочи се на запад по улица „Стратърн“ и чу сирените, когато зави на юг по булевард „Ланкершим“. Сирените бяха част от музиката на града; не беше задължително да имат нещо общо с него.

Въпреки това, докато караше към магистралата „Вентура“ и след това на запад към Муунпарк, той често поглеждаше в огледалцето за преследващи го автомобили — със или без отличителни знаци.

Не беше престъпник. Би трябвало да се чувства в безопасност, ако съобщи на властите за мъжете на гробищата, за съобщението от Роуз Мари Тъкър и за своите подозрения за катастрофата.

От друга страна, въпреки че бягаше, за да спаси живота си, Роуз не беше потърсила защита от ченгетата, може би, защото не можеше да получи такава от тях. Моят живот зависи от твоята предпазливост.

Той беше работил като криминален репортер достатъчно дълго и беше свидетел на много случаи, когато жертвата е била набелязана, не защото е направила нещо, не заради парите, които е искал нападателят, а само заради информацията, с която е разполагала. Онзи, който знае прекалено много, може да бъде по-опасен от въоръжен човек.

Обаче той не знаеше почти нищо за обстоятелствата около катастрофата. Ако го преследваха само защото му бяха известни твърденията на Роуз Тъкър, че е оцеляла при катастрофата, то фактите, които тя знаеше, сигурно бяха толкова експлозивни, че тяхната мощност можеше да се измери само в мегатонове.

Докато караше на запад към Студио Сити, си спомни за червените букви върху черната тениска, която носеше пазачът от паркинга на „Поуст“. „Не бой се от нищо“ беше философия, която Джо така и не можа да възприеме. Страхуваше се прекалено много.

Повече от всичко го измъчваше мисълта, че Мишел, Криси и Нина са загинали не по волята на съдбата, а от ръката на човек. Макар че от Националния комитет за безопасност на транспорта не можеха да посочат вероятната причина, една повреда в системите за хидравличен контрол плюс човешка грешка беше един от възможните сценарии, с който той можеше да се примири, защото този сценарий беше абстрактен, механичен и студен като самата вселена. Би било непоносимо обаче, ако те бяха загинали от терористичен акт или поради деяние на престъпник, ако бяха станали жертва на човешката алчност, завист или омраза.

Страхуваше се от въздействието, което подобно откритие би оказало върху него. Страхуваше се от онова, в което можеше да се превърне, от ужасяващата лекота, с която щеше да отмъщава, наричайки отмъщението справедливост.

ГЛАВА 7

Поради жестоката конкуренция калифорнийските банки работеха и в събота, понякога до пет часа. Джо пристигна в клона на неговата банка в Студио Сити двайсет минути преди да затворят.

Когато продаде къщата си в Студио Сити, не си беше направил труд да прехвърли сметката в клон на банката, който е по-близо до едностайния му апартамент в Лоръл Каньон. Когато времето няма значение, човек не мисли за удобства.

Отиде до едно гише, където служителка на име Хедър се беше навела над някакви документи, докато чакаше последните клиенти. Тя работеше в тази банка от времето, когато Джо за пръв път откри своя сметка преди десет години.

— Искам да изтегля пари — каза той, след като побъбри с нея, — но не си нося чековата книжка.

— Това не е проблем — увери го тя.

Обаче възникна малък проблем, когато Джо поиска двайсет хиляди долара на банкноти по сто долара. Хедър отиде до другия край на помещението и започна да разговаря с главния касиер, който после се посъветва със заместник-директора. Той беше млад човек, привлекателен като най-красивия филмов актьор; може би той беше една от многото бъдещи звезди, който работеше в реалния свят, за да оцелее, докато чакаше въображаемата слава. Двамата огледаха Джо, сякаш сега се съмняваха в неговата самоличност.

Когато взимаха пари, банките бяха като индустриални прахосмукачки. Когато ги даваха, бяха досущ задръстени водопроводни тръби.

Хедър се върна, отново го изгледа от глава до пети, и му съобщи, че с удоволствие ще го обслужат, макар че, разбира се, имало известни формалности.

В другия край на залата заместник-директорът говореше по телефона и Джо предположи, че служителят прави справка за него. Знаеше, че страховете му са неоправдани, но устата му пресъхна и сърцето му затуптя по-силно. Какво пък, парите си бяха негови, трябваха му точно сега!

Хедър познаваше Джо от дълго време — всъщност те посещаваха една и съща лютеранска църква, където Мишел водеше Криси и Нина на неделно училище и служба — но въпреки това му поиска шофьорската книжка. Дните на взаимно доверие и чувството за солидарност бяха безвъзвратно отминали и изглеждаше, че сякаш не само са били част от древна история, но са принадлежали към историята на друга държава.

Каза си, че трябва да прояви търпение. Всичко, което притежаваше, беше вложено в тази банка, включително шейсетте хиляди долара в ценни книжа от продажбата на къщата, така че не можеха да му откажат парите, от които имаше нужда. Заради хората, които търсеха него и Роуз Тъкър, не можеше да се върне в апартамента си и трябваше да живее в мотели.