Единственият оцелял

Невъзможно. Докато е падал, хванат в капана на земната гравитация, увеличавал е стремително скоростта и се е блъснал в твърдата земя, боингът не просто се е смачкал, а се е разбил като хвърлено по тухлена стена яйце и след това е експлодирал и е бил обхванат от яростни пламъци. Да се измъкне човек невредим от руините на Гомор, да излезе незасегнат от огъня като Шадрах от пламтящата пещ на Небухаднезар, да възкръсне като Лазар след четири дни в гроба, щеше да бъде по-малко чудо от това да останеш невредим от катастрофата на полет 353.

Обаче ако той наистина вярваше, че това беше невъзможно, умът му нямаше да бъде размътен от гняв и безпокойство, от странен благоговеен страх и настойчиво любопитство. В него бушуваше налудничаво желание да се вкопчи в невероятните възможности, да последва чудото.

Обади се на телефонни справки в Манасас и поиска номера на доктор Роуз Мари Тъкър. Очакваше да му кажат, че не е регистриран такъв номер или че е прекъснат. В края на краищата тя официално беше мъртва.

Вместо това му дадоха телефонен номер.

Не е било възможно тя да оцелее от катастрофата, да си отиде вкъщи и да започне отново своя живот, без да предизвика сензация. Освен това я преследваха опасни хора. Щяха да я открият, ако тя се върне някога в Манасас.

Може би семейството й все още живееше в къщата. По каквито и да е причини може би бяха запазили телефона на нейно име.

Джо набра телефонния номер.

При второто позвъняване отговориха:

— Да?

— Семейство Тъкър ли е? — попита той.

Гласът беше мъжки, отсечен и без местен акцент:

— Да.

— Мога ли да говоря с д-р Тъкър?

— Кой я търси?

Интуицията подсказа на Джо да не казва името си.

— Уоли Блик.

— Извинете, кой?

— Уолъс Блик.

Мъжът от другата страна на линията мълчеше. След това каза:

— За какво се отнася?

Гласът му съвсем леко се промени, но в него се долавяше безпокойство и нотка на предпазливост.

Джо реши, че е проявил достатъчно находчивост и затвори телефона.

Отново избърса дланите си в джинсите.

Един журналист мина зад него и го поздрави, без да вдигне поглед:

— Здрасти, Ранди.

Като погледна съобщението от Роуз, Джо се обади на телефонния номер в Лос Анджелис, който тя беше дала. На петото позвъняване се обади някаква жена:

— Ало.

— Извинете, мога ли да говоря с Роуз Тъкър?

— Тук няма никой с това име — каза тя с акцент, характерен за далечния юг. — Набрали сте грешен номер.

Независимо от изявлението си, тя не прекъсна връзката.

— Роуз ми даде този номер — настоя Джо.

— Готин, нека да отгатна — това е жената, която ти си срещнал на парти. Престорила се е, че те харесва, за да я оставиш на мира.

— Не мисля, че тя би го сторила.

— О, не исках да кажа, че си грозен, скъпи — каза жената отсреща и нейният глас го накара да почувства уханието на магнолия и нощи с дъх на жасмин. — Просто исках да кажа, че не си неин тип. Случва се и на най-добрите.

— Казвам се Джо Карпентър.

— Хубаво име. Солидно име.

— Как се казваш?

Тя каза закачливо:

— Какво име подхожда на гласа ми?

— На гласа ти?

— Може би Октавия или Жулиет?

— По-скоро Деми.

— Като Деми Мур, филмовата звезда? — каза тя невярващо.

— Имаш същия секси и дрезгав глас.

Тя гърлено се засмя:

— Г-н Джо Карпентър, бива те да правиш комплименти. Добре, Деми ми харесва.

— Слушай, Деми, наистина искам да говоря с Роуз.

— Забрави за тази Роуз. Не въздишай по нея, готин, след като ти е била дузпата.

Джо беше сигурен, че тази жена познава Роуз и че е очаквала той да се обади. Като има предвид жестокостта на враговете, които преследваха загадъчната д-р Тъкър, предпазливостта на Деми беше разбираема.

Тя каза:

— Как изглеждаш, когато си честен към себе си, готин?

— Метър и осемдесет висок, кестенява коса, сиви очи.

— Красив?

— По-скоро симпатичен.

— На колко си години, симпатяга?

— По-стар от теб. На трийсет и седем.

— Имаш приятен глас. Ходиш ли на срещи с непознати жени?

Той се обнадежди — тя му определяше среща.

— Нямам нищо против — промърмори.

— Тогава какво ще кажеш за среща със секси гадже като мен? — предложи тя със смях.

— Съгласен съм. Кога?

— Свободен ли си утре вечер?

— Надявах се да е по-скоро.

— Не бъди толкова нетърпелив, симпатяга. Нужно е време, за да уредим нещата както трябва така, че всичко да е наред, никой да не пострада, да няма разбити сърца. Деми явно намекваше срещата да бъде уредена така, че да се гарантира безопасността на Роуз. И може би тя не можеше да се свърже с Роуз за по-малко от двайсет и четири часа.

— Освен това, готин, започвам да се питам защо си толкова нетърпелив, ако наистина изглеждаш прилично.

— Добре де. Кога утре вечер?

— Ще ти дам адреса на едно кафене в Уестууд. Ще се срещнем отпред в шест часа, ще влезем да изпием по едно кафе, за да се опознаем. Ако ми се сториш наистина симпатичен, а пък ти ме намериш за толкова секси, колкото е гласът ми… тогава може да преживеем незабравима нощ. Имаш ли химикалка и лист хартия?

— Да — каза той и записа името и адреса на кафенето.

— Сега ми направи една услуга, готин. Имаш лист, на който е написан този телефонен номер. Скъсай го на малки парченца и го изхвърли в тоалетната.

Тъй като Джо замълча, Деми добави: