Единственият оцелял

Заместник-директорът беше приключил разговора си. Гледаше някаква бележка върху бюрото си и почукваше върху нея с молив.

Джо беше обмислил възможността да използва няколко кредитни карти, за да се разплаща. Но от полицията можеха да проследят всеки заподозрян, когато той използва кредитна карта и банков терминал, и да вървят по петите му. Дори можеха да се доберат до кредитната му карта, ако някой търговец я конфискува в момента на покупката. Телефонът върху бюрото на заместник-директора иззвъня. Той рязко вдигна слушалката, погледна Джо и се обърна на въртящия се стол, сякаш се безпокоеше, че по устните му можеше да се прочете това, което казва.

След като уредиха формалностите и банковите служители се увериха, че Джо не беше нито своят брат-близнак, нито нагъл самозванец с изкуствена гумена маска, и след като приключи телефонния разговор, заместник-директорът бавно събра банкнотите по сто долара от другите касиери и от трезора. Донесе сумата на Хедър и наблюдаваше със застинала усмивка, докато тя ги броеше пред клиента.

Може би въображението му го лъжеше, но Джо почувства тяхното неодобрение от факта, че ще носи в себе си толкова пари, но не защото това го излагаше на опасност, а защото на хората, които теглеха пари в брой през тези времена, гледаха като на прокажени. Правителството изискваше от банките да дават отчет за изтеглени суми в брой, надвишаващи пет хиляди долара, уж да пречи на наркобароните да перат пари чрез законни финансови институции. В действителност нито един наркобарон не почувства някакво неудобство от този закон, но финансовите дейности на средния гражданин сега се контролираха по-лесно.

Векове наред парите в брой или еквивалентът им — диаманти, златни монети — биха най-добрата гаранция за свобода и независимост. За Джо парите означаваха същото и нищо повече. Реши да не издава раздразнението си от проверката — Хедър и нейните шефове вероятно подозираха, че е замесен в някакви криминални дейности или в най-добрия случай се е запътил към Лас Вегас, където за няколко дни ще се отдаде на страстта си към хазарта.

Когато Хедър сложи двайсетте хиляди в кафяв плик, звънна телефонът върху бюрото на заместник-директора. Мърморейки в слушалката, той продължи да наблюдава Джо с интерес.

Джо излезе от банката пет минути след края на работното време, обхванат от някакво предчувствие.

Горещината все още беше нетърпима, а небето беше безоблачно, макар и не така ярко синьо, както по-рано през деня. Сега беше бездънна синева, която му напомняше за нещо, което беше видял преди. Асоциацията му убягваше, докато се качи в колата и запали двигателя — тогава си спомни студените сини очи на последния труп, който беше видял в моргата в нощта, когато завинаги приключи с кариерата си на криминален репортер.

Когато излезе от паркинга на банката, видя заместник-директора, който стоеше зад стъклените врати — скриваше го отразената ярка светлина на залязващото слънце. Може би се опитваше да запомни как изглежда хондата и нейния номер. Или може би просто заключваше вратите.

Метрополисът трептеше под ярката синева на студеното небе.

Докато минаваше покрай малък търговски център, Джо видя жена с дълга кестенява коса, която излизаше от форд „Експлорър“. Колата беше паркирана пред магазин за битови уреди. От другата страна на колата изскочи момиченце с разрошена руса коса. Лицата им бяха скрити от него.

Той зави дръзко напряко на движението, като почти се удари в сивия мерцедес на някакъв възрастен мъж. На кръстовището направи обратен завой на червен светофар.

Вече съжаляваше за това, което възнамеряваше да направи. Но вече не можеше да спре — по-скоро можеше да ускори края на деня, като каже на слънцето да залезе. Беше обхванат от някакъв странен импулс.

Разтревожен от липсата на самоконтрол, паркира до форда и слезе от хондата. Краката му се подкосяваха.

Стоеше и гледаше към магазина. Жената и момичето бяха вътре, но той не можеше да ги види заради постерите и изложените стоки на големите витрини.

Обърна се, подпря се на хондата и се опита да се успокои.

След катастрофата в Колорадо Бет Макей го беше насочила към групата „Състрадателни приятели“ — национална организация за хора, които бяха изгубили децата си. Бет постепенно намираше пътя към примирението чрез „Състрадателни приятели“ във Върджиния и Джо отиде на няколко срещи в местния филиал на организацията, но скоро престана да посещава сбирките. Постъпваше като повечето мъже в неговата ситуация. Докато майките, загубили своите деца, отиваха на тези срещи с надежда и намираха успокоение в разговорите си със събратя по съдба, почти всички бащи се затваряха в себе си и криеха мъката си. Джо искаше да бъде един от малкото, които можеха да намерят спасение като протегнат ръка някому, но мъжката биология или психология — или просто инатът, или самосъжалението — го караха да се чувства самотен.

Но от „Състрадателните приятели“ беше разбрал, че този странен импулс, който го беше обхванал, не беше присъщ само на него. Беше така често срещан, че си имаше и име: търсещо поведение.