Единственият оцелял

Всеки, който е загубил обичан близък, до някаква степен проявява търсещо поведение, макар че то по-силно се проявява при тези, които са загубили децата си. Някои го преживяваха по-тежко от други. Джо беше от тежките случаи.

Съзнанието му приемаше факта, че мъртвите не могат да бъдат върнати, но сърцето му подсказваше, че ще ги види отново. Понякога очакваше, че жена му и децата му ще влязат през вратата или ще се обадят по телефона. Докато пътуваше с колата, от време на време го завладяваше убеждението, че Криси и Нина са зад него, и той се обръщаше с притаен от вълнение дъх, и беше шокиран повече от празните седалки зад себе си, отколкото, ако видеше, че момичетата наистина са живи отново и са при него.

Понякога ги виждаше на улицата. На детската площадка. В парка. На плажа. Те винаги бяха на разстояние и се отдалечаваха от него. Понякога им позволяваше да си отидат, но друг път нещо го принуждаваше да ги последва, да види лицата им, да каже: „Чакайте ме, чакайте. Идвам с вас.“

Обърна се и се приближи до входа на магазина.

Отвори вратата и се поколеба. Неизбежната емоционална експлозия, която щеше да последва, когато се окаже, че тази жена и това дете не са Мишел и Нина, щеше да бъде като удар с чук по собственото му сърце.

Събитията от деня — срещата с Роуз Тъкър на гробищата, думите, които му беше казала, шокиращото съобщение, което го чакаше в „Поуст“ — бяха така необикновени, че го накараха да вярва в невероятното. Ако Роуз е преживяла катастрофата, защо и близките му да не са живи… Абсурдът вземаше връх над фактите и логиката. Мигновената лудост свали доспехите на равнодушието, с които се беше облякъл така уверено и непоколебимо, и в сърцето му трепна надежда.

Влезе в магазина.

Касата беше отляво. Привлекателна корейка на около трийсет закачаше наденици на ченгела. Тя се усмихна и кимна.

Кореец, може би нейният съпруг, седеше на касата. Като видя Джо, побърза да го заговори, коментирайки горещината.

Джо не им обърна внимание и тръгна из магазина, като се оглеждаше. Видя жената с кестенявата коса и детето й в края на третата пътека.

Стояха с гръб към него до хладилник с безалкохолни напитки. Той спря за момент в началото на пътеката, като ги чакаше да се обърнат към него.

Жената носеше бели сандали, бели памучни чорапи и светлозелена блуза. Мишел имаше подобни сандали, подобни чорапи. Не и блуза. Не блузата, която да го накара да си спомни.

Малкото момиче беше на възрастта на Нина. Беше високо колкото нея, с бели сандали като майка си, розови шорти и бяла тениска. Стоеше с наведена глава и полюшваше слабите си ръце по начин, по който стоеше понякога и Нина.

Найна-а, Найна-а, виждали ли сте я?

Преди да се усети, той пристъпи към тях.

Чу малкото момиче да казва:

— Искам безалкохолна бира, мо-о-ля.

След това чу себе си, че казва „Нина“, защото любимото питие на Нина беше безалкохолната бира.

— Нина? Мишел?

Жената и детето се обърнаха към него. Не бяха Нина и Мишел.

Знаеше, че не са любимите му съпруга и дъщеря. Постъпваше не според разума си, а по ирационалния импулс на сърцето си. Знаеше, знаеше истината. Когато видя, че са непознати, се почувства така, сякаш го удариха с юмрук в гърдите.

— Вие… Стори ми се, че… — смотолеви.

— Моля? — сепна се жената.

— Не… не й позволявайте да си отиде — каза той на майката, изненадан от дрезгавия си глас. — Не й позволявайте да си отиде, те изчезват, загубени са, ако не ги пазите.

На лицето на жената се изписа тревога. С невинната откровеност на четиригодишно дете момиченцето каза:

— Господине, трябва да си купите сапун. Наистина миришете. Сапуните са ей там, ще ви ги покажа.

Майката бързо хвана ръката на дъщеря си и я дръпна към себе си.

Джо си помисли, че сигурно наистина мирише. Беше стоял на слънце на плажа два часа и после на гробищата, и се беше изпотил няколко пъти от страх. Цял ден не беше слагал залък в устата си, така че дъхът му вонеше на бирата, която беше изпил на брега.

— Благодаря, ти, ангелче — каза той. — Имаш право. Мириша и е време да взема един душ.

Някой зад него попита:

— Всичко наред ли е?

Джо се обърна и видя корееца. Лицето на мъжа, което преди беше спокойно, сега беше тревожно.

— Обърках се… стори ми се, че са хора, които познавам — обясни Джо. — Хора, които познавах… някога.

Сега осъзна, че беше напуснал апартамента си тази сутрин, без да се обръсне. Брадясал, миришещ на пот, разрошен, с неприятен дъх на бира, със странен поглед, от проблесналата надежда сигурно изглеждаше застрашителен. Сега разбра защо в банката се бяха отнесли с него като с престъпник.

— Всичко наред ли е? — обърна се собственикът към жената.

Тя отговори колебливо:

— Ами… да.

— Тръгвам си — каза Джо. Почувства се така, сякаш вътрешните му органи се преместваха на нови позиции, стомахът му се изкачваше нагоре и сърцето му слизаше в петите.

— Всичко е наред, имам грешка, тръгвам си.

Мина покрай собственика и бързо се отправи към изхода.

Докато минаваше покрай касата, корейката разтревожено попита:

— Наред ли е всичко?