Читаем Единственият оцелял полностью

— Не за това се обаждам, господин Оливери. Не мога да вляза във връзка с един от вашите no-висши следователи, с когото имам нужда да говоря спешно и се надявам, че можете да ми помогнете да се свържа с него. Нещо не е наред с гласовата й поща в офисите във Вашингтон.

— Нейната гласова поща? При нас няма в момента висши следователи жени. И шестимата са мъже.

— Барбара Кристмън.

— Тя напусна преди няколко месеца.

— Имате ли телефонния й номер?

Оливери се поколеба и каза:

— Боя се, че не.

— Знаете ли дали живее във Вашингтон или в някое от предградията му? Ако знам адреса й, може би ще открия нейния телефон.

— Чух, че се върнала в родния си град в Колорадо — промърмори Оливери. — Започна работа в отдела ни в Денвър преди много години, беше прехвърлена във Вашингтон и стигна до поста старши-следовател.

— Значи сега тя е в Денвър?

Събеседникът му отново замълча, сякаш самата тема на разговора им — Барбара Кристмън — го тревожеше. Накрая измънка:

— Мисля, че в момента живее в Колорадо Спрингс. Градчето се намираше на шейсетина километра от мястото, на което обреченият боинг 747 беше катастрофирал.

— Известно ли ви е дали ще я намеря там? — попита Джо.

— Не знам.

— Ако е омъжена, номерът може би се води на името на съпруга й.

— Разведена е от много години. Господин Карпентър… чудех се дали…

Джо го изчака да продължи, но тъй като мълчанието се проточи, попита:

— Ало? Чуваме ли се?

— Това свързано ли е с катастрофата на полет 353?

— Да.

Оливери отново замълча.

Джо започна да се изнервя и припряно каза:

— Има ли нещо странно, свързано с трагедията?

— Резултатите от разследването са достъпни за обществото, както вече казах.

— Не за това ви попитах.

Възцари се толкова дълбока тишина, че Джо почти повярва, че е осъществил връзка не с Денвър, а с обратната страна на луната.

— Господин Оливери?

— Наистина, нямам какво да ви кажа, господин Карпентър. Но ако се сетя за нещо по-късно… имате ли телефонен номер, на който да ви се обадя.

Тъй като Джо не желаеше да обяснява надълго и нашироко в какво положение се намира, отвърна:

— Възможно е да се изложите на опасност, ако ми се обадите.

— Не разбирам… обяснете, моля ви.

Джо се престори, че не го е чул, и продължи:

— Ако знаете нещо, ще ви дам време да помислите. Ще ви се обадя пак след ден-два. — Сетне затвори телефона и отново загледа пеперудите, които се удряха в лампите. Какво ли му напомняше това? Споменът упорито му убягваше.

<p>ГЛАВА 10</p>

Като пристигна в Колорадо Спрингс, Джо намери в телефонния указател адреса на Барбара Кристмън. Оказа се, че тя живее в малка къща във викториански стил, пищно украсена с изящно изработени дървени орнаменти.

Барбара отвори вратата на позвъняването му и заговори, преди той да успее да се представи:

— Появихте се по-рано, отколкото очаквах.

— Вие ли сте Барбара Кристмън?

— Предпочитам да не говорим тук — сряза го жената.

— Но вие не знаете кой съм…

— Знам. Ще поговорим, но не тук.

— Онзи Форд ваш ли е?

— Да.

— Паркирайте на съседната улица… дори още по-далеч. Изчакайте там, ще дойда да ви взема.

Сетне тресна вратата.

Джо се поколеба, искаше му се отново да позвъни, после си каза, че тя няма да избяга.

Паркира форда до детската площадка на две пресечки от къщата на Кристмън. През тази неделна утрин тук беше безлюдно, иначе той щеше да спре на друго място, за да не чува звънливия детски смях, който щеше да му причини толкова мъка.

Слезе от колата и се огледа — от жената нямаше и следа. Притесняваше се да не закъснее за срещата си с Деми… и с Роуз.

Усети полъха на топъл ветрец, който сякаш претърсваше клоните на боровете за скрити в тях птици, и шумолеше в листата на брезите, чиито стволове бяха искрящо бели като стрихарите на момчета от църковен хор.

На запад се спускаше гъста мъгла, оловносивото небе беше покрито с буреносни облаци и предизвикваше усещането за предстоящи ужасяващи събития. Внезапно Джо се почувства странно уязвим, сякаш беше попаднал в мерника на опитен снайперист.

По улицата се зададе кола, в която имаше трима души. Джо побърза да се премести на другата седалка, защото се страхуваше да не би да открият огън по него, ала автомобилът отмина, без непознатите дори да погледнат към него.

След няколко секунди се появи изумруденозелен форд „Експлорър“ и спря наблизо. Барбара Кристмън слезе и се приближи до Джо. Той усети миризмата на белина и сапун и предположи, че е перяла, когато е позвънил на вратата й.

Тръгнаха бавно по уличката и Джо промърмори:

— Госпожо Кристмън, питам се дали сте виждали моя снимка…

— Не съм — отвърна тя. — Предлагам да си говорим на „ти“. Казвай ми Барбара.

— Добре, с удоволствие. И така, Барбара, когато преди малко отвори вратата, как позна кой съм?

— Непознат от години не се е появявал на вратата ми. Освен това вчера, като ми се обади втори път и не вдигнах телефона, ти го остави да звъни над трийсет пъти.

— Четирийсет.

— Дори и най-настоятелният човек би се предал след двайсетия път. Когато телефонът продължи да звъни, разбрах, че не само си настоятелен, а разтревожен, и си казах, че скоро ще се появиш.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза