Единственият оцелял

Джо я огледа изпод око. Беше петдесетинагодишна, носеше избелели джинси и синьо-зеленикава риза. Гъстата й побеляла коса изглеждаше така, сякаш е била подстригана от мъжки бръснар. Руменото й лице беше открито като безкрайните царевични ниви в Канзас, изглеждаше честна и откровена.

— От кого се страхуваш, Барбара? — прекъсна мълчанието той.

— Не съм сигурна.

— Знай, че не се отказвам лесно и че рано или късно ще се добера до отговора.

— Казвам самата истина, Джо. Никога не съм знаела кои са хората, от които се страхувам, но в едно съм сигурна — че те дърпат конците, а ние сме като марионетки в ръцете им.

— Намекваш, че именно тези хора които и да са те, контролират разследването, извършвано от Съвета за безопасност на пътническия транспорт, така ли?

— Членовете на борда са честни… поне така предполагам. Но онези… те са способни да направят така, че някои данни да изчезнат.

— Какви данни?

Барбара натисна спирачки, тъй като светофарът беше превключил на червено, и вместо да отговори, зададе въпрос:

— Какво възбуди подозренията ти? Какво от цялата история ти се стори неправдоподобно?

— Отначало не хранех никакви съмнения, но всичко се промени, след като се запознах с единствената оцеляла от катастрофата.

Тя втренчено го изгледа, сякаш й говореше на чужд и неразбираем език.

— Роуз Тъкър — поясни Джо и се втренчи в нея, за да види каква ще бъде реакцията й. Стори му се, че изненадата й е искрена.

— Коя е тази Роуз Тъкър?

— Била е на борда на полет 353. Вчера отидох на гроба на близките ми и там се запознах с нея.

— Не може да бъде! Никой не би могъл да оцелее.

— Тя е била сред пътниците.

Барбара безмълвно се втренчи в него. Джо продължи:

— Някакви опасни типове я преследват, а сега са по петите ми. Може би са същите, които са унищожили доказателствата за причината на катастрофата.

Зад тях изсвири клаксон. Не бяха забелязали кога светофарът е превключил на зелено. Барбара превключи на скорост и потегли, като увеличи климатика, защото навън беше захладняло.

— Никой не би могъл да оцелее след такова падане — промърмори. — Носът на самолета се е забил в земята и…

— Носът ли? Мислех, че боингът се е превъртял и се е разбил на парчета.

— Не си ли чел репортажите във вестниците?

Той поклати глава:

— Нямах сили. Само си представях какво се е случило.

— Не е било обикновено падане — обясни тя. — Машината е полетяла като камък към земята. Нещо подобно на катастрофата в Хоупуел през септември 1994 година. Боинг на авиокомпанията „Ю Ес Еър“ се разби в околностите на Хоупуел и беше буквално… заличен. Да бъдеш на борда на полет 353 е било все едно да се озовеш в центъра на ядрена експлозия… извинявай, ако те наранявам, Джо.

— Имало е останки, които са могли да бъдат идентифицирани.

— Грешиш — последствията от такава катастрофа са по-ужасяващи, отколкото можеш да си представиш… много по-ужасяващи, отколкото би искал да знаеш, повярвай ми.

Той си спомни малките сандъчета, в които бяха изпратени тленните останки на близките му, и сърцето му сякаш се превърна в студено камъче. Успя да овладее надигащата се мъка и едва чуто промълви:

— Предполагам, че патолозите не са успели да открият останките от няколко пътника. На хора, които в един миг са престанали да съществуват… били са… заличени, както ти се изрази.

— С повечето пътници на борда на този самолет се е случило точно това — промърмори тя. Зави по магистрала № 115 и се насочи на юг под небето, натежало като парче олово.

— Може би тази Роуз Тъкър не е била разкъсана като другите. Може би не са я открили, защото сама е напуснала мястото на катастрофата.

— Напуснала ли?

— Жената, с която се запознах, не беше нито обезобразена, нито осакатена. Изглеждаше така, сякаш се е отървала дори без драскотина.

— Лъже те, Джо! Абсурдна лъжа! Не е пътувала с този самолет. Предполагам, че е замесена в някаква мръсна игра.

— Аз й вярвам.

— Защо?

— Заради онова, което видях.

— Какво си видял?

— Мисля, че не бива да ти казвам…, защото има опасност да затънеш в същото блато като мен. Дори е идването си тук мога да ти причиня куп неприятности.

Тя дълго мълча, сетне каза:

— Сигурно си видял нещо наистина необикновено, за да те накара да вярваш, че наистина има оцелял от катастрофата.

— По-невероятно е, отколкото си представяш.

— Все още не вярвам.

— Добре. Така е по-безопасно.

Бяха излезли от Колорадо Спрингс и колата се движеше по безлюдно шосе, само в далечината се виждаха фермерски къщи. Хълмовете на запад бяха обгърнати от сивкавата мъгла.

— Не караш безцелно, нали? — попита Джо.

— За да разбереш какво се опитвам да ти внуша, трябва да видиш нещо. — За миг Барбара вдигна очи от пътното платно и погледна спътника си: — Мислиш ли, че ще можеш да го понесеш?

— Да не би да отиваме към…

— Да, отиваме на мястото, където е катастрофирал самолетът. Но ако се колебаеш, веднага ще завия обратно.