Единственият оцелял

Той затвори очи и се постара да прогони връхлитащата го тревога. Стори му се, че чува воя на самолетните двигатели и писъците на обречените пътници. Едва сега осъзна, че се намират близо до мястото на фаталния удар. Барбара Кристмън караше към поляната, на която боингът се беше разбил на парчета като стъклена бутилка.

— Помисли си, още не е късно — промълви тя. Сърцето му се бе свило така, сякаш се беше превърнало в черна дупка в гърдите му.

Колата намали скорост, скоро щяха да напуснат магистралата.

Джо отвори очи и въпреки надвисналите облаци му се стори, че дневната светлина е прекалено ярка. Насили се да прогони въображаемите звуци и промълви:

— Не спирай… Всичко ще бъде наред. Вече няма какво да губя.

Отбиха от магистралата и продължиха по павирано шосе, от двете страни, на което се издигаха високи тополи, чиито клони бяха устремени към небето като зелени пламъци. След малко тополите отстъпиха място на лиственица и брези, които пък бяха заменени от бели борове. Внезапно шосето свърши и автомобилът заподскача по черен път, обрасъл с коренища, над който вечнозелените клони се свеждаха като балдахин. След няколко минути Барбара спря, изключи двигателя и каза:

— Слизаме. Ще вървим пеша. До мястото остава не повече от половин километър.

Въпреки че гората не беше толкова гъста и първобитна като огромните масиви от борове, смърчове и ели, растящи, по склоновете на обвитите в гъста мъгла планини, мержелеещи се на запад, цивилизацията беше толкова далеч от тук, че гробната тишина напомняше на тишината в огромна катедрала. Нарушаваха я само пукането на съчките и мекото хрущене на борови иглички, придружаващи всяка стъпка. Тази молитвена тишина потискаше Джо също като въображаемия рев на самолетни двигатели, който чуваше в миговете на поредния пристъп на страх. Спокойствието беше изпълнено с някаква тайнственост и тревожно очакване.

Той последва Барбара под свода на вечнозелените дървета. Въпреки че наближаваше пладне, тук цареше полумрак. Миришеше на бор, на отровни гъби и на естествен тор.

С всяка стъпка студът проникваше като разтопен лед чак до мозъка на костите му и въпреки че денят бе топъл, той трепереше като лист.

Най-сетне дърветата се разредиха и в далечината се ширна поляна. Въпреки че гората предизвикваше у него чувство за клаустрофобия, сега той се страхуваше да излезе на откритото пространство заради ужаса от онова, което ще види там.

Треперейки, последва Барбара и тревожно се огледа. Останките от самолета ги нямаше, но поляната сякаш бе обитавана от призраци.

След топенето на снеговете и обилните пролетни дъждове пространството беше обрасло с трева и полски цветя, ала те не можеха да скрият ужасната рана в земята огромен кратер с назъбени краища в склона на хълма в северозападната част на поляната.

— Там се е забил самолетът — прошепна Барбара Кристмън.

Тръгнаха редом към зеещата яма, но Джо бързо изостана, сетне спря. Имаше чувството, че и душата му е наранена като земята на това място.

Барбара се върна и безмълвно го хвана за ръката. Той се облегна на нея и двамата продължиха напред.

Като наближиха мястото на удара, Джо забеляза почернелите от огъня дървета и си спомни, че ги беше видял на снимката на катастрофата, която бяха публикували в „Поуст“. Обгорелите борове и трепетлики се очертаваха на фона на притъмнялото небе, а клоните им се протягаха като ръце на мъртъвци.

Спряха на ръба на кратера и се загледаха надолу — ямата беше дълбока петнайсетина метра. По стените й беше избуяла трева, но дъното беше покрито с тънък слой кал и изсъхнали листа, през който стърчаха сивкави скали.

Барбара промълви:

— Самолетът се е забил с такава сила, че е проникнал през почвата, натрупвана в продължение на хиляди години, и е разрушил каменния слой под нея.

Джо осъзна, че гледката го е поразила повече, отколкото е очаквал. Вдигна очи към мрачното небе и се насили да диша дълбоко, за да се овладее.

Съзря как един орел се появи от гъстите вълма мъгла, обгръщащи планините, и се насочи на изток по толкова права линия, сякаш следваше паралел на географска карта. На фона на сиво-бялото небе изглеждаше черен като гарвана от прочутата поема на По, но скоро навлезе сред облаците и се стопи сред тях като избледняващ дух. Джо тежко въздъхна и продължи нататък.

— Самолетът — подхвана Барбара — се е движил по курса и без никакви проблеми, когато е прелетял покрай навигационната кула в Гудланд, която се намира на около триста километра на изток от Колорадо Спрингс. Когато се е забил в този склон, вече се е бил отклонил с четирийсет и пет километра от курса.

Докато бавно вървяха по ръба на кратера, Барбара разказа известните подробности за случилото се с боинга от излитането до катастрофата.

— Самолетът излетял от „Кенеди“ в Ню Йорк само с четири минути закъснение, като по предварителен план е трябвало да следва различен коридор от този, по който се е движел през онази августовска вечер.