Единственият оцелял

— Не. Но понякога не сме в състояние да обясним причините за дадена катастрофа. Както онази в Хоупуел през 1994 година или случилото се с друг боинг 737, който три години по-рано се разби на път за Колорадо Спрингс и пътниците и екипажът загинаха.

Джо се замисли. Нещо в думите й, че официално не е била оповестена причината за трагедията, му се стори обезпокоително. Внезапно му хрумна нещо и побърза да попита:

— От Марио Оливери разбрах, че си напуснала работа преди близо седем месеца, вярно ли е?

— Марио… — промърмори тя. — Симпатичен и свестен човек… беше шеф на един от екипите при това разследване… Да, вярно е, че напуснах преди девет месеца.

— Това означава, че не си останала до края на разследването, въпреки че си отговаряла за него?

— Вярно е — призна тя. — Когато работата се затлачи и започнаха да изчезват доказателства, а аз започнах да вдигам шум, ме притиснаха да напусна. Опитах се да продължа, но не можах да понеса да участвам в някаква измама. Нямах смелостта да издам какво се случва в действителност, затова напуснах. Не се гордея с тази постъпка, но имам и семейни задължения.

— Семейни задължения ли?

— Да, трябваше да мисля за сина ми Дани. Той е двайсет и три годишен, вече не е дете, но ако го загубя…

Джо предусети какво ще му каже и я прекъсна:

— Заплашваха ли го?

Барбара се взираше в зейналата яма, но сякаш не виждаше последствията от едно реално бедствие, при което са загинали триста и трийсет души, а личната си катастрофа.

— Случи се две седмици след трагедията с боинга — промърмори. — По това време бях в Сан Франциско, за да разследвам живота на Делрой Блейн, капитана на самолета, като се опитвах да открия данни за проблеми от психологическо естество.

— Откри ли нещо?

— Не. Всичко свидетелстваше, че е бил уравновесен човек. По това време бях подела кампания за оповестяване пред обществото какво се е случило с някои доказателства. Но да не ти губя времето с подробности… само ще спомена, че по принцип спя като заклана. Ала първата нощ ненадейно се събудих в два и половина, защото някой запали нощната лампа и опря пистолет до слепоочието ми.

Тъй като години наред Барбара очакваше по всяко време на деня или на нощта да й телефонират и да я повикат на работа, бе свикнала веднага да се разсънва. Пробуди се от щракването на ключа и от светлината, както щеше да се събуди от иззвъняването на телефона, и веднага осъзна, че се случва нещо необичайно.

Искаше й се да изкрещи, но бе толкова потресена, че сякаш стоманени обръчи стягаха гърлото й.

Нападателят беше около четирийсетгодишен, очите му бяха големи и тъжни като на куче, носът му беше зачервен от десетилетия наливане с алкохол, устните му бяха чувствени и не прилепваха плътно, сякаш беше готов да захапе цигара или зърното на женска гръд.

Говореше тихо и съчувствено като собственик на погребално бюро. Размаха пистолета пред очите й, за да й покаже, че има заглушител, и я увери, че ако се опита да вика за помощ, ще пръсне мозъка й.

Барбара се помъчи да го попита кой е и какво иска, но той й нареди да млъкне и приседна на ръба на леглото.

Обясни, че няма нищо против нея и че ще му бъде мъчно, ако се наложи да й тегли куршума. Освен това убийството на следователка, отговаряща за разследването на катастрофата на полет 353, би предизвикало много неудобни въпроси, което нямало да хареса на шефовете му.

Внезапно Барбара осъзна, че в стаята присъства още един човек, който стоеше до вратата на банята. Изглеждаше с десетина години по-млад от съучастника си. Гладкото му розово лице и наивните очи му придаваха вид на момченце от църковен хор, но впечатлението се помрачаваше от злостната усмивка, която се появяваше и изчезваше като раздвоения език на отровна змия.

Съучастникът му отметна завивките и вежливо подкани Барбара да стане. Трябвало да й обяснят това-онова. От нея се искало да внимава и да запомни всичко, защото животът на много хора зависел от това дали ще разбере и повярва на думите им.

Тя покорно се изправи, а по-младият нападател, който непрекъснато се усмихваше, отиде до бюрото, издърпа стола и я накара да седне.

В главата й се блъскаха объркани мисли. Питаше се как са влезли, след като беше заключила с резето вратата към коридора.

Следвайки заповедите на съучастника си, младият нападател извади от джоба си лейкопласт и ножица и прикрепи китките на Барбара към облегалките за ръцете, като няколко пъти нави лентата.

Тя не се съпротивляваше, въпреки че цялото й същество се бунтуваше срещу възможността да се остави в ръцете им. Страхуваше се, че онзи с тъжните очи ще изпълни заплахата си да я застреля в главата, ако окаже съпротива. Спомни си с каква наслада беше произнесъл думите „ще ти пръсна мозъка“.

Обзе я паника, когато младокът залепи и устата й с лейкопласт, като уви около главата й остатъка от лентата, но след миг се поуспокои. Слава Богу, че не бяха запушили и носа й, за да се задуши. Ако бяха дошли да я убият, вече щеше да е мъртва.