Единственият оцелял

В продължение на двайсетина минути в замъгленото й съзнание се мяркаха кошмарни изображения — отрязани пръсти в обвивка от червен восък, розови като скариди ухилени лица, зъби, които падат на пода и отскачат като мъниста, синьо око на момченце от църковен хор, което лукаво й намига. За миг се появиха и тъжни очи на куче, блестящи като пиявици, в които тя видя не своето отражение, а лицето на Дани.

Когато дойде на себе си, осъзна, че отново седи на стола — явно един от нападателите се беше смилил над нея. Двамата бяха изчезнали.

Китките й бяха прикрепени към облегалките за ръцете по такъв начин, че с известно усилие успя да ги освободи. С нокторезачката си отряза лейкопласта, увит около главата й. Предпазливо го отлепи от устните си и с облекчение видя, че не е откъснала парченца кожа.

Спусна се към телефона и вдигна слушалката, но не можа да се сети на кого да се обади. Нямаше смисъл да предупреждава управителя на хотела, че един от служителите или от гостите е в опасност. Ако убиецът е решил да изпълни заплахата си, навярно вече е дръпнал спусъка. Със съучастника му сигурно са напуснали хотела поне преди половин час.

Потръпвайки от пулсиращата болка във врата й, тя се приближи до вратата към съседната стая, в която се бяха крили нападателите. Отвори я и я разгледа. Под резето беше завинтена месингова пластина, позволяваща вратата да се отваря от другата страна. На другата врата нямаше подобна пластина. Съдейки по блестящия метал, Барбара заключи, че устройството е било монтирано от въоръжените нападатели малко преди тя да се настани в хотела. Действали са или тайно, или с помощта на служител от хотела, когото са подкупили да й даде точно тази стая.

По принцип тя не пиеше алкохол, но сега взе от барчето с безплатните напитки мъничка бутилка водка и кутия с портокалов сок. Ръцете й трепереха толкова силно, че едва успя да налее напитките в чаша. На екс изпи съдържанието, приготви си още един коктейл, но след първата глътка отиде в банята и изля питието в умивалника.

Чувстваше се омърсена. До зазоряване оставаха около два часа, но тя не се стърпя и се изкъпа. Стоя под душа, докато кожата й се зачерви от горещата вода.

Знаеше, че е безсмислено да се премести в друг хотел, защото преследвачите неминуемо щяха да я открият, но повече не можеше да остане тук. Прибра вещите си в чантата и слезе във фоайето да си плати сметката. Смая се, като видя, че там гъмжи от униформени полицаи и цивилни детективи.

Служителят на рецепцията, който беше пребледнял като платно, с треперещ глас й съобщи, че в около три сутринта млад сервитьор е бил застрелян в коридора, водещ към кухнята. Два куршума го били улучили в гърдите и един в главата.

Трупът не бил открит веднага, защото колкото и да е странно, никой не бил чул изстрелите.

Подтикната от страха, който сякаш грубо я блъскаше в гърба, Барбара рязко отвори вратата и изскочи на улицата. Взе такси, за да си потърси друг хотел. Дори не забеляза колко синьо е небето и колко свеж е утринният въздух, след като мъглата се беше вдигнала.

Имаше диплом за инженер, свидетелство за правоспособен пилот, завършила беше бизнес администрация в Колумбийския университет. Беше работила усилено, за да стане единствената жена главен следовател, занимаваща се с разследване на самолетни катастрофи. Откакто съпругът й я изостави преди седемнайсет години, сама отглеждаше сина си и се справяше добре. Сега всичко, което беше постигнала, сякаш беше в ръцете на един убиец с тъжни очи, завито в целофан заедно с парченцата от червена восъчна обвивка, и изхвърлено в кофата за смет.

След като се настани в друг хотел, тя отмени срещите си за деня, окачи на дръжката на вратата табелка с надпис: „Моля, не ме безпокойте“, спусна завесите и се сви на кълбо на леглото. Постепенно страхът я напусна, обзе я неописуема тъга. Разрида се от мъка за непознатия сервитьор, за Дани, Ребека и неродената Фелиша — тънката нишка на техния живот изглеждаше прекъсната завинаги — за това, че беше загубила своята невинност и самоуважение, за смъртта на пътниците от полет 353, за изгубената надежда.

Внезапно се изви силен вятър, който понесе изсъхналите листа от трепетлика, сякаш самият Сатана преброяваше душите на мъртвите и ги разхвърляше по поляната.

— Не бива да го правиш — промълви Джо. — Не искам да знам какво съдържа записът на устройството от пилотската кабина, ако това ще причини смъртта на сина ти и на близките ти.

— Решението какво да сторя ще взема аз, Джо.

— Имаш право — колебливо промърмори той.

— Когато се обади от Лос Анджелис, разиграх театър, защото се страхувах, че подслушват телефона ми и че всяка моя дума се записва. Сега обаче не мисля така — няма нужда де ме подслушват, защото вече са ми запушили устата.

— Ако има дори най-малката опасност…

— Със сигурност знам, че не ме следят — прекъсна го тя. — Никой не ме следи. Отдавна го разбрах. Когато напуснах работа, продадох къщата в Бетседа и се преселих в Колорадо Спрингс, онези типове сигурно са си казали, че съм решила да им сътруднича. Знаеха, че са ме сплашили и че съм съсипана.