Единственият оцелял

— Защо?

— Пилотът беше мъртъв, но имаше опасност да го обвиним несправедливо. Съпругата му щеше да бъде съкрушена, ако се разчуе, че той е виновникът за катастрофата. Освен това компанията беше заплашена да плати десетки, дори стотици милиони долари обезщетение на роднините на загиналите. Възнамерявах след съвещанието да поканя Марио в моя хотел, за да прослушаме насаме записа.

— Имаш предвид Марио Оливери, нали? — попита Джо, като се сети за човека, който снощи го беше осведомил, че Барбара се е преместила да живее в Колорадо Спрингс.

— Именно. Той беше шеф на разследващия екип и държах да чуя мнението му. Междувременно научихме за пожара в лабораторията и за смъртта на бедния Мин. Като се върнах в хотела, установих, че записът на касетата е изтрит. Подозирам, че Мин е споделил с някого за записа, който бях направила.

— Тогава си разбрала, че става нещо нередно.

Тя кимна и на Джо му се стори, че за един миг се е състарила с поне двайсет години.

— Знаела си, че има нещо гнило, но все още не си вярвала, че колегите ти са замесени в мръсната игра, така ли?

— Работата ми в Съвета по безопасност беше моят живот. Гордея си, че познавам тези хора, които са изключително почтени и отлични специалисти.

— Съобщи ли на Марио какво е съдържал записът на касетата?

— Да.

— Как реагира той?

— Учуди се и дори мисля, че не ми повярва.

— Показа ли му записките, които бе направила?

— Не.

— Защо?

— Защото… вече не се доверявах никому. Съмнявах се, че пожарът е предизвикан умишлено, но тази възможност изобщо не се споменаваше. Подозирам, че някой нарочно укрива доказателствата за случилото се.

— А резултатите от аутопсията на Мин? Ако е бил убит, след което е бил инсцениран пожар, за да се прикрият следите…

— Невъзможно бе да се установи причината за смъртта, защото трупът беше буквално кремиран. Много ми е мъчно за Мин. Беше благ човек и обичаше работата си. Вярваше, че това, което прави, ще предотврати други катастрофи и ще спаси живота на много хора. Мразя онези типове, които го убиха… които и да са те.

Някаква сянка се плъзна в сумрака на сенките под високите борове в далечния край на поляната.

Джо затаи дъх. Присви очи, но не можа да различи нищо в далечината.

Барбара промълви:

— Май беше сърна…

— Ами ако не е било животно?

— Тогава ще умрем, независимо дали сме приключили нашия разговор — с безразличие каза тя — очевидно след катастрофата на полет 353 беше станала параноичка.

— Унищожаването на записа не предизвика ли подозрения?

— Колегите се надпреварваха да ме убеждават, че съм била преуморена и разсеяна от безсънието. Настояваха, че сигурно съм натиснала погрешен бутон и неволно съм изтрила записа.

— Възможно ли е това наистина да се е случило?

— Не — категорично отсече тя и лицето й се изкриви.

Джо беше разгърнал трите листа, но се страхуваше да започне да чете написаното.

— Защо не ти повярваха, когато им разказа какво си чула? Дълго сте работили заедно и са знаели, че си отговорен човек и че не дрънкаш врели-некипели.

— Може би някои ми повярваха… и се изплашиха. Други вероятно са си помислили, че съм преуморена и че онова, което твърдя, е плод на въображението ми. Един-двама не скриха неприязънта си към мен. Приех го като нещо съвсем естествено — няма човек, когото всички да обичат, нали? Предполагам, че мнозина ме смятат за прекалено самоуверена и напориста. Всъщност всичко това вече няма значение, защото след унищожаването на касетата липсваха доказателства за разговора между Блейн и Санторели.

— Кога сподели с някого, че си записала дума по дума разговора между тях?

— Дълго време мълчах и изчаквах подходящия момент — надявах се при разследването да се открият факти, които да потвърдят думите ми.

— Защото само по себе си копието, което си направила, не е доказателство.

— Точно така. Все пак изчаквах… после онези типове ме нападнаха в хотела в Сан Франциско и реших, че животът на сина ми струва повече от истината за катастрофата на полет 353.

В този момент от гората изскочиха елен и кошута, тичешком прекосиха поляната и изчезнаха сред дърветата в другия край на откритото пространство.

Тръпки отново побиха Джо, изпита мрачно предчувствие. Стремителното втурване на животните на поляната подсказваше, че бягат от нещо или от някого, който ги е подплашил. Запита се дали някога отново ще се чувства в безопасност и осъзна, че до края на живота му страхът ще го преследва като сянка.

Тръсна глава, за да прогони мрачните мисли, и отново се обърна към Барбара:

— Кого подозираш в Съвета по безопасност? Знаеш ли на кого се е обадил Мин, след като е разговарял с теб? Предполагам, че именно този човек му е наредил да не казва никому за записа, след което е инсценирал пожара в лабораторията, за да унищожи доказателствата.

— Нямам представа. Би могъл да е всеки един от колегите ми. Надявах се да не е Брус Лейсрот, защото го смятам за почтен човек. Като всички нас той започна от нулата и се издигна благодарение на усилена и всеотдайна работа. От друга страна, петимата членове на съвета се назначават от президента за срок от пет години.