Читаем Единственият оцелял полностью

Записът свършваше в момента, в който в пилотската кабина се разнася пронизителният звук на алармата, предупреждаваща за загуба на височината, придружен от механичен глас, който повтаря „Трафик!“ — при падането си боингът е преминавал през въздушни коридори, по които са се движели други самолети. В този момент Санторели е дошъл в съзнание. Може би е видял облаците, профучаващи покрай предното стъкло. Или самолетът вече е бил толкова близо до земята, че той е зърнал светлините на Пуебло, стремително носещи се срещу него. А може би пронизителният вой на алармата и данните, проблесващи на мониторите, са му подсказали какво се случва, защото той възкликва: „Господи!“

— Говори носово — промълви Барбара, — по което може да се съди, че Блейн е счупил носа му.

Докато четеше записките й, Джо сякаш присъстваше в пилотската кабина и виждаше изкривеното от ужас лице на Санторели.

САНТОРЕЛИ: О, Господи! Господи, не!

БЛЕЙН: /през смях/ Еха-а-а! Започва се, доктор Рамлок! Започва се, доктор Блом!

САНТОРЕЛИ: Дърпай!

БЛЕЙН: /смее се/ Уха! Записваме ли?

САНТОРЕЛИ: Издърпай щурвала!

Санторели се задъхва, сякаш се боричка с някого, може би с Блейн, но по-вероятно дърпа щурвала.

САНТОРЕЛИ: Мамка му! Мамка му!

БЛЕЙН: Записваме ли?

Джо недоумяващо промълви:

— Защо непрекъснато пита дали разговорът се записва?

Барбара поклати глава:

— Не знам.

— От колко време е пилот?

— Повече от двайсет години.

— Следователно е знаел, че записващото устройство в пилотската кабина винаги е включено.

— Би трябвало да знае. Но според мен в този момент той вече не е бил на себе си.

Джо продължи да чете последните думи на двамата мъже:

САНТОРЕЛИ: Дърпай!

БЛЕЙН: Еха-а-а!

САНТОРЕЛИ: Света Богородице…

БЛЕЙН: О, да!

САНТОРЕЛИ: Не! Не!

БЛЕЙН: /очевидно е възбуден като дете, което се вози на въртележка/ О, да!

САНТОРЕЛИ: Сюзан!

БЛЕЙН: Сега! Само гледай!

Санторели надава нечовешки писък.

БЛЕЙН: Супер!

Писъкът на Санторели внезапно секва — самолетът се е ударил в земята.

Полъхна вятър, от почернялото небе всеки миг щеше да се излее порой, сякаш природата искаше да се пречисти.

Джо сгъна трите листа хартия и ги пъхна в джоба на якето си. Дълго мълча, защото вълнението го задавяше.

В далечината отново проблесна мълния, разнесе се силен гръм. Тласкани от вятъра, облаците препускаха по оловносивото небе.

Най-сетне младият мъж възвърна самообладанието си и промълви:

— Преди да умре, Санторели казва някакво име.

— Да, Сюзан.

— Коя е тази Сюзан?

— Съпругата му.

— Така и предположих.

Миг преди да го застигне смъртта, Санторели вече не е молел Бог за пощада, вече се е бил примирил с неизбежното. Извикал е името на любимата жена, произнасяйки го с любов и копнеж, но и с надежда, сякаш в този момент не е мислел за смъртта, а е виждал лицето на скъпата си Сюзан.

Вълнението отново задави Джо, очите му се насълзиха.

<p>ГЛАВА 11</p></span><span>

Барбара го поведе нагоре по полегатия склон и спря, преди да стигнат до първите обгорели дървета.

— Доколкото си спомням, някъде тук намерихме седалките… Всъщност това няма никакво значение…

В паметта й възкръсна споменът за онази кошмарна утрин, когато за пръв път беше видяла мястото на катастрофата на боинга. По поляната бяха разпръснати останки от самолета, който бяха толкова изкривени и сплескани, че не си личеше от какво са. Запазени бяха само част от единия двигател и три свързани помежду си седалки от пътническата кабина.

— Седалки ли? — попита Джо? — Свързани ли бяха помежду си?

— Да. Защо питаш?

— Разбрахте ли от коя част на кабината са били седалките?

— Джо…

— Разбрахте ли от коя част са били? — търпеливо повтори той.

— Навярно от левия или десния ред на икономичната класа, защото централният ред е с по четири седалки. В другите класи седалките са свързани по две.

— Повредени ли бяха?

— Разбира се.

— До неузнаваемост ли?

— Не, напротив. Доколкото си спомням, по тях имаше само сажди.

— Значи дори тапицерията е била непокътната.

— Не, беше поразкъсана, това е всичко.

— Имаше ли петна от кръв?

— Не си спомням.

— Коланите прикрепени ли бяха?

— Не си спомням… Може би. — Ако са били…

— Абсурдно е да мислиш, че…

— Мишел и момичетата са пътували в икономичната класа.

Барбара прехапа устни и вдигна поглед към почернялото небе.

— Джо, не се самозалъгвай, че именно Мишел и момичетата са били на онези седалки — промълви едва чуто.

— Знам — рязко отвърна той. А колко му се искаше да е вярно…

Тя изпитателно го изгледа, сякаш се съмняваше в искреността му.

— Знам, че са мъртви — повтори Джо. — Не го отричам.

— Значи пак се връщаме на онази Роуз Тъкър.

— Ако успея да разбера къде е седяла, намирането на седалките ще бъде потвърждение.

— На кое?

— На онова, което тя твърди.

— Разбери, че предположението ти е пълен абсурд.

Той продължи като че ли не я беше чул:

— Потвърждение на факта, че е оцеляла от катастрофата.

Барбара недоверчиво поклати глава.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза