Единственият оцелял

Сега се намираше на друга нулева точка — мястото, на което съпругата и дъщерите му бяха загинали. Толкова силно желаеше да си ги върне, че копнежът разкъсваше сърцето му като с орлови нокти. Ала към това желание вече се беше прибавило и друго: да получи възмездие заради смъртта на най-близките си същества. Възмездие, което няма да осмисли гибелта им, но ще придаде смисъл на неговото съществуване.

Длъжен бе да излезе от състоянието на апатия, да прогони отчаянието и безразличието, които го бяха обзели след катастрофата, и неуморно да търси погребаната истина. Готов бе да подпали дворци, да разруши империи и да унищожи целия свят, за да се добере до тази истина.

Едва сега осъзна разликата между възмездието и отмъщението: ако получи възмездие за смъртта на семейството си, това няма да облекчи мъката му, нито да го накара да се почувства победител, а само ще му помогне да се откъсне от нулевата точка и след като постигне целта си, да умре в мир.

През сведените клони на боровете проблесваха мълнии, сякаш сивкави криле раздираха полумрака. Избухваха оглушителни гръмотевици, придружавани от воя на ураганния вятър, хиляди сенки се вихреха между стволовете на дърветата.

Тъкмо когато Джо и Барбара стигнаха до колата, паркирана на края на тесния път, заплющя проливен дъжд. Двамата побързаха да се качат и се тръснаха на седалките. Лицата им бяха мокри, светлоливата блуза на Барбара беше станала на петна от влагата.

По пътя не видяха онова, което беше подплашило сърните, но Джо беше почти сигурен, че ги е смутило друго животно. Докато тичаше към колата, бе усетил само присъствието на зверчета, сгушени в гъсталака, но не се беше почувствал заплашен от много по-опасния враг — хората.

При все това гъстата гора беше идеалното убежище за наемни убийци, които спокойно можеха да устроят засада под прикритието на сведените клони, образуващи тъмнозелени пещери.

Докато пътуваха обратно по тясната пътека, той беше нащрек и непрекъснато се взираше в пробягващите край форда дървета, очаквайки да чуе свистенето на куршуми.

Като излязоха на шосето, замислено промърмори:

— Онези доктор Блом и доктор Рамлок, които спомена капитан Блейн… опитвала ли си се да разбереш кои са, да ги издириш?

— Докато бях в Сан Франциско и проучвах Делой Блейн, разпитах роднините и близките му дали са чували за тези хора, но отново ударих на камък — никой не ги познаваше. Честно казано, тогава повече ме интересуваше дали е имал лични проблеми, които са довели до психическото му разстройство.

— Провери ли служебното му досие, банковата му сметка и така нататък?

— Да… и отново не открих нищо подозрително. Разговарях и със семейния му лекар, който заяви, че никога не е препращал пациента към специалисти с тези имена. После набързо приключих разследването на Блейн, защото в хотела ме нападнаха онези типове и ми заповядаха да престана да се занимавам с тази история.

Излязоха на магистралата, където от проливния дъжд се бяха образували сребристи локвички по асфалта. Барбара замълча и продължи да шофира, без да откъсва поглед от пътното платно. Вече не проблесваха мълнии и не отекваха гръмотевици — сега цялата сила на бурята се беше съсредоточила в дъжда и в ураганния вятър.

Джо се заслуша в монотонното потракване на чистачките и в шума на дъждовните капки, които барабаняха по предното стъкло. Постепенно долови някакъв странен ритъм, който вместо да го успокои, го изнерви още повече.

Внезапно Барбара заговори:

— Хрумна ми нещо странно, но… Джо мълчаливо я изчака да продължи.

— … но не ми се ще да подхранвам заблудата ти.

— Заблуда ли?

Тя го погледна и промърмори:

— Да, че някой е оцелял след катастрофата.

— Жадувам някой да ме окуражи — заяви той. — Бог ми е свидетел, че през последната година тъкмо това ми липсваше.

Барбара се поколеба, сетне въздъхна и промълви:

— Спомних си разказа на един фермер, чиято къща се намира недалеч от мястото на катастрофата. Човекът каза, че бил заспал, когато самолетът се забил в земята — по тези места хората си лягат рано, защото земеделската работа през деня ги уморява…, та този човек заяви, че се събудил от силния гръм, а по-късно имал неочаквано посещение.

— От кого?

— На другия ден се обадил в шерифския отдел, а оттам го свързали с командния център на разследващия екип. Но показанията му се оказали безполезни.

— Кой е потропал на вратата му посред нощ? — нетърпеливо попита Джо.

— Свидетел.

— На катастрофата ли?

— Да, макар че на мен ми се струва невероятно — отговори Барбара, погледна го в очите и отново насочи погледа си към пътното платно. Изглеждаше разтревожена и вероятно страховете й бяха предизвикани от мисълта, че подклажда безумното предположение на Джо. Присви очи, сякаш се опитваше да види по-ясно в миналото, и стисна устни, питайки се дали да продължи.

— Имало е очевидец на катастрофата ли? — настойчиво попита Джо.

— Нямам представа защо е отишла тъкмо в тази ферма и какво е търсила там.

— За жена ли става въпрос?

— Да, жената, която твърди, че е видяла падането на самолета.

— По тона ти познавам, че не ми казваш всичко.