Единственият оцелял

— Ако я беше видяла, нямаше да се усъмниш в думите й — настоя той. — Сигурен съм, че не е измамница.

Вятърът донесе миризма на озон — специфичен мирис, който е като завеса в театър, вдигаща се преди дъждът да се появи на сцената.

Барбара отново заговори и този път в тона й се долавяше раздразнение:

— Само си представи — самолетът се е забил като бомба в земята и се е взривил, а тази Роуз Тъкър е оцеляла. Невероятно, нали?

— Разбирам… и все пак е оцеляла по някакъв начин.

— Бог ми е свидетел, че не искам да бъда жестока, но осъзнаваш ли какво се е случило? Експлозията е била като взрив на атомна бомба, плътта на хората се е отделила от костите, буквално се е разтопила, а костите са били натрошени като кибритени клечки. В мига на удара горивото се е запалило, избухнали са огнени гейзери. Невъзможно е Роуз Тъкър преспокойно да се е измъкнала от ощения ад и да е напуснала мястото на катастрофата, без никой да я забележи.

Той отново вдигна поглед към небето, което ги притискаше като метален похлупак, сетне попита:

— Сигурно си виждала снимки или филмови кадри от град, разрушен от торнадо — всичко е изравнено със земята, а отломките са толкова ситни, че можеш да ги прекараш през решето. А сред разрушенията стърчи почти непокътната къща.

— Говориш за природен феномен. Случва се постройки да останат незасегнати поради внезапна промяна на посоката на вятъра. Но в случая става въпрос за елементарни закони на физиката, отнасящи се за материята и движението. Прищевките на природата не играят роля във физиката.

— Роуз е показала нещо на роднините на загиналите, което е обнадеждило тези хора.

— Какво?

— Не знам, Барбара. Ще разбера, когато го покаже и на мен. Въпросът е там, че те не са се усъмнили в твърденията й, че е оцеляла от катастрофата. Това е нещо повече от вяра. — Той замълча и си спомни блесналите от щастие очи на Джорджин Делмън. — Това е дълбоко убеждение.

— Тогава тази Роуз е безподобна измамница.

Той безмълвно сви рамене.

Мълния отново проряза облаците, земята затрепери от силния гръм. Далеч на изток вече валеше проливен дъжд, който се спускаше като сива завеса.

— Може би греша — подхвана Барбара, — но мисля, че не си религиозен.

— Имаш право. Мишел водеше момичетата на неделно училище и всяка седмица ходеше на църква, но аз не я придружавах.

— Противник ли си на религията?

— Не, просто не ме интересува. Изпитвам безразличие към Всевишния, както изглежда, и той към мен. След катастрофата съвсем се обезверих. Не мога да приема идеята за добронамерения Бог, който е позволил да загинат толкова много невинни хора и е причинил невероятни страдания на близките им.

— Щом си атеист, защо вярваш в чудотворното спасение на Роуз Тъкър?

— Не твърдя, че нейното оцеляване е чудо.

— Какво друго може да бъде? Само Господ Бог и спасителен екип от ангели биха могли да я измъкнат невредима от огнения ад — иронично подхвърли Барбара.

— Не настоявам, че е имало намеса на божествени сили. Съществува друго обяснение — необикновено, но логично.

— Невъзможно е — запъна се тя.

— Така е. Но е невъзможно и онова, което се е случило с капитан Блейн.

Тя се замисли, сякаш търсеше отговора в невидими компютърни файлове в съзнанието си, накрая промълви:

— Щом си загубил вярата си, какво очакваш да ти каже Роуз? Твърдиш, че по някакъв начин е вдъхнала кураж на опечалените близки на загиналите. Може би е било свързано с вярата в прераждането или нещо подобно.

— Едва ли.

— Какво може да е било?

— Нямам представа.

Тя иронично се усмихна и повтори неговите думи:

— Нещо необикновено, но логично, така ли?

Джо извърна поглед и се втренчи в обгорелите дървета в края на поляната. Внезапно видя нещо, което досега не беше забелязал — че сред тях имаше едно оцеляло дърво, което отново се беше разлистило. Стволът му не беше белезникав, а черен, и когато листата пожълтееха през есента, щяха ярко да контрастират с него.

— Да, сигурен съм, че обяснението се подчинява на логиката — промърмори той.

Отново отекна гръм, този път съвсем наблизо проблесна мълния.

— Да си вървим — прошепна Барбара. — Няма смисъл да стоим тук.

Обърна се и тръгна по обратния път. Джо я последва, но спря за малко на ръба на кратера и се замисли.

Само няколко пъти беше посещавал сбирките на „Състрадателни приятели“, на които беше чул скърбящите родители на загинали деца да говорят за „нулева точка“. Това беше моментът на смъртта на детето, след който смазващата загуба връща на нулата „измервателните устройства“ в човешкото съзнание. Това е моментът, в който очуканото сандъче с надежди и желания, което някога е било пълно със светли мечти за бъдещето, се преобръща и съдържанието му се изсипва в някаква бездна, оставайки човека без надежди. Само за миг бъдещето се превръща от царство на възможности и чудеса в бреме на задължението и човек заживява само с безвъзвратно изгубеното минало.

Преди повече от година Джо бе започнал летоброенето си от нулевата точка. Времето се отдалечаваше от него в двете посоки, той не принадлежеше нито към миналото, нито към бъдещето, сякаш беше замразен в течен азот.