Единственият оцелял

— Значи жената се е появила приблизително час и четвърт, след катастрофата на самолета — предположи Джо.

— Горе-долу толкова.

Увлечени от разговора, не чуха шума от двигателя на някакъв джип, пък и звукът се заглушаваше от барабаненето на дъжда върху покрива на верандата. Забелязаха го едва когато зави пред къщата и светлината от фаровете му разсече като със сребърен меч водната завеса.

— Слава Богу! — възкликна Нед и вдигна качулката на дъждобрана си. Блъсна вратата и изскочи навън.

— Ветеринарят дойде — обясни Джеф Ийлинг. — Трябва да му помогна. Пък и без това Мърси знае много повече за онази жена. Влезте и поговорете с нея.

Мърси Ийлинг беше симпатична жена с прошарена руса коса, която беше прикрепена с шноли във формата на пеперуди. Печеше сладки и страните й бяха поруменели от топлината, излъчвана от фурната на печката.

Любезно поздрави новодошлите, избърса ръцете си първо в престилката си, сетне с хартиена кърпа, здрависа се с двамата, покани ги да седнат на масата и им наля кафе, сетне поднесе чиния с топли сладки.

Вратата към задната веранда беше открехната, шумът на дъжда беше приглушен и звукът наподобяваше на барабанене, придружаващо погребално шествие. В кухнята ухаеше на шоколад и на печени орехи. Кафето и сладките бяха превъзходни.

На стената висеше календар с картини на религиозни теми. На тази за август беше изобразен Исус Христос, който разговаря с двама рибари.

Джо се почувства така, сякаш беше попаднал в друго измерение, различно от онова, в което беше живял повече от година. Внезапно се бе озовал в нормален свят, изпълнен с ежедневни грижи и проблеми, чиито обитатели вярват в общоприетите канони.

Мърси отвори двете фурни, погледна вътре, сетне заразказва за нощта на катастрофата:

— Питате ме дали онази жена се е казвала Роуз. Не, името й беше Рейчъл Томас.

„Същите инициали“ — помисли си Джо. Може би Роуз е избягала от мястото на катастрофата, тъй като е подозирала, че самолетът е бил свален, защото тя е пътувала с него. Вероятно е искала враговете й да си помислят, че е загинала като останалите пътници. Нарочно е запазила инициалите, за да не забрави фалшивото име, под което се представя.

— Пътувала от Колорадо Спрингс за Пуебло, когато видяла самолетът да пада — продължи Мърси. — Толкова се изплашила, че рязко ударила спирачки и загубила контрол. Слава Богу, че са били с предпазни колани. Колата излязла от шосето и се преобърнала.

— Тази… Рейчъл беше ли ранена? — попита Барбара.

Докато подреждаше курабии в двете тави, Мърси отвърна:

— Не, нищо й нямаше, само трепереше като лист. Много мила жена, стана ми мъчно за нея. Дрехите й бяха изцапани, по тях бяха полепнали тревички и бурени, но по нея нямаше и драскотина.

Джо погледна Барбара в очите и промърмори:

— Очевидно по това време е твърдяла, че е станала свидетелка на катастрофата.

— Сигурна съм, че не лъжеше — намеси се Мърси. Със сигурност е видяла как пада самолетът. Беше изплашена до смърт.

Таймерът на печката иззвъня. Тя си сложи ватирана ръкавица и извади от фурната тава с ухаещи курабии.

— За какво беше дошла тази жена? — попита Барбара. Помощ ли търсеше?

Домакинята постави горещата тава върху алуминиева решетка, за да изстине, и каза:

— Искаше да телефонира на таксиметровата служба в Пуебло и да си поръча кола, но аз й обясних, че никога няма да дойдат чак до тук.

— Чудно, че не е поръчала автокран, за да изтеглят колата й — замислено промърмори Джо.

— Смяташе, че от Пътна помощ няма да изпратят влекач по това време на нощта. Спомена, че ще дойде на следващия ден за колата си.

— Как реагира, когато й казахте, че няма начин да вземе такси? — попита Барбара.

— Всъщност самата аз ги закарах до Пуебло — отвърна Мърси, докато подреждаше нова партида курабии в тавите.

— Чак до там ли?

— Ами… мъжът ми трябваше да става рано. Рейчъл заяви, че непременно трябва да бъде там до сутринта, пък и аз шофирам бързо, та не ми отне повече от час — отговори домакинята и пъхна тавите във фурната.

— Постъпили сте много мило — отбеляза Джо.

— Така ли мислите? Бог иска от нас да бъдем добри самаряни, заради това сме на този свят. Когато някой попадне в беда, трябва да му помогнеш. А онази жена беше много симпатична. Докато пътувахме към Пуебло, все говореше за нещастните пътници. Беше съсипана от смъртта им и сякаш се чувстваше виновна заради случилото се с тях. Така или иначе не ми струваше нищо да я закарам до Пуебло… макар че по обратния път доста се измъчих, защото много коли отиваха към мястото на катастрофата — полицейски автомобили, линейки, пожарни. Не липсваха и любопитни зяпачи, които бяха паркирали край пътя. Сигурно са се надявали да видят кръв. Тръпки ме побиват, като си спомня израженията им. Една трагедия може да извади на бял свят най-доброто, но и най-лошото в хората.

— Докато пътувахте към Пуебло, тази Рейчъл показа ли ви мястото, на което колата й е излязла от шосето? — попита Джо.

— Беше прекалено разстроена, пък и не можеше да се ориентира в тъмнината. Нямаше начин да спираме на всеки километър, защото така никога нямаше да закарам горката жена до Пуебло.