Читаем Единственият оцелял полностью

— Ами… сигурно малката е била синеока… нали косата й беше руса — отвърна Мърси и изненадано се втренчи в него, когато той грабна дървената лопатка от ръката й:

— Погледнете ме, Мърси. Много е важно!

Барбара побърза да се намеси:

— Спокойно, Джо. Успокой се!

Той знаеше, че трябва да се вслуша в предупреждението й. Безразличието беше единствената му защита. Безразличието беше негов приятел и утеха. Надеждата е птица, която винаги отлита, светлина, която винаги угасва, камък, който става на прах, когато се опиташ да го пренесеш на друго място. И все пак с дързост, която го изплаши, той почувства, че нарамва тежкия камък, пристъпва към светлината и посяга към белокрилата птица.

— Мърси — промълви, — не всички русокоси момиченца имат сини очи.

Застанала лице срещу лице с него, хипнотизирана от настойчивия му поглед, жената колебливо промърмори:

— Ами… май е така.

— Някои са зеленооки, нали?

— Да. Ако се замислите, сигурно ще се досетите, че сте виждали блондинки с кафяви очи.

— Не много.

— Но все пак сте виждали такива жени и момиченца — настоя той и отново го обзе необяснимо предчувствие. Сърцето му биеше лудо като необязден кон, който бие с копита по стените на обора.

— Сигурна ли сте, че онова момиченце беше синеоко? — попита.

— Не, изобщо не съм сигурна.

— Възможно ли е да е било сивооко?

— Не знам.

— Помислете, опитайте се да си спомните!

Погледът на Мърси се замъгли, докато тя се опитваше да върне лентата на спомена. След миг поклати глава:

— Не мога да кажа, че бяха сиви… не съм сигурна.

— Погледнете ме в очите, Мърси!

Тя се подчини.

— Очите ми са сиви, нали?

— Да.

— Сиви с доста необичаен оттенък.

— Да.

— С лека отсенка на лилаво, нали?

— Да, така е.

— Как мислите, възможно ли е очите на момиченцето да са били като моите?

Мърси сякаш инстинктивно разбра какъв отговор иска да чуе непознатият, макар и да не се досещаше за причината. Тъй като имаше златно сърце, й се искаше да го окуражи. След дълго мълчание обаче каза:

— Наистина не знам. Не съм сигурна, и туй то.

На Джо му се стори, че ще припадне, но сърцето му биеше толкова силно, че целият трепереше. Стараейки се да говори спокойно, промълви:

— Моля ви, опишете момиченцето. — Хвана раменете на Мърси и продължи: — Затворете очи и си представете детето.

Тя се подчини, а Джо продължи:

— На лявата страна на момиченцето, само на два сантиметра от ухото му има малка бенка с формата на полумесец.

Жената дълго мълча, сетне промърмори:

— Може и да е имало бенка, но не си я спомням.

— Тогава може би си спомняте, че когато се е усмихвала, устните й са се извивали вляво.

— Нямам спомени да се е усмихвала. Толкова й се спеше, пък и беше като замаяна. Беше много сладка, но някак… необщителна.

Джо не успя да си спомни друга отличителна черта на дъщеричката си, която да раздвижи паметта на Мърси. Можеше с часове да й разказва за грациозното момиченце, за чара му, за мелодичния му смях, за чипото носле, за веждите и миглите му с цвят на мед, за съчетанието от нежност и сила, изписани на лицето му, за любознателността му и за вродената му интелигентност. Ала въпреки подробните описания не би могъл да получи от Мърси отговора, който се надяваше да чуе. Свали ръце от раменете й, а тя отвори очи. Джо остави шпатулата, която беше изтръгнал от ръката й, не знаеше какво да направи, че да я накара да си спомни подробностите, които го интересуваха.

— Съжалявам — промълви Мърси.

— Всичко е наред. Мислех… Не знам… не съм сигурен на какво се надявах…

Самоизмамата беше като костюм, който не му отиваше, и дори когато излъга Мърси Ийлинг, беше откровен към себе си — много добре знаеше на какво се надява. Съвпадението във възрастта на детето, което е било с Роуз, бе единственото, от което имаше нужда, за да се впусне отново в преследването на лъжливата надежда.

— Съжалявам — повтори Мърси, която беше почувствала промяната в настроението му. — Очите, бенката, усмивката… наистина не мога да си ги спомня. Но си спомням името на малката. Рейчъл я нарече Нина.

Барбара стана толкова рязко, че преобърна стола.

<p>ГЛАВА 12</p></span><span>

Шумът от водата, която се стичаше в улука, създаваше впечатлението за призрачни гласове — нетърпеливи и сприхави, гърлени и шепнещи, които задаваха въпроси на несъществуващ език.

Краката на Джо се подкосиха. Опря ръце на мокрото перило и се приведе. Дъждът намокри лицето му.

Барбара посочи ниските възвишения и гората на запад:

— Мястото на катастрофата е в тази посока.

— На какво разстояние е от тук?

Мърси, която беше застанала на прага на кухнята, отвърна вместо Барбара:

— На около километър по права линия.

Джо си представи как Роуз е избягала от местопроизшествието, където отломките от самолета са били обгърнати от пламъци. Тичала е по тясната пътека сред гъстата гора, провирайки се между шубраците, докато се е озовала на билото на хълма, откъдето е видяла светлините от прозорците на фермата. Навярно се е задъхвала, защото е носела детето…

— Изминала е пеш повече от два километра — каза, без да осъзнава, че разсъждава на глас.

— Невъзможно — намеси се Барбара.

— Защо мислиш така? Разстоянието не е толкова голямо.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза