Единственият оцелял

— По някакъв начин се е отървала невредима от катастрофата, след което е изминала около два и половина километра до фермата. Отнело й е приблизително час и петнайсет минути, което е сравнително добро време, като се има предвид, че може би е носила детето на ръце.

— Не ми се ще да спукам сапунения мехур на надеждата ти, но…

— Тогава не го прави — прекъсна я той.

Барбара невъзмутимо продължи, сякаш не го беше чула:

— … но има нещо, което не бива да забравяш.

— Целият съм слух.

Тя се поколеба, сетне промълви:

— Да приемем, че има оцелели от катастрофата, че тази жена наистина е пътувала със самолета. Твърдиш, че името й е Роуз Тъкър, но се е представила на Мърси като Рейчъл Томас.

— Не разбирам накъде биеш.

— Ако се е представила под измислено име, защо е казала истинското име на Нина?

— Хората, които я преследват, не се интересуват от Нина.

— Ако са разбрали, че се е спасила благодарение на гениалното изобретение, което е носила със себе си, то момичето е не по-малко опасно за тях, отколкото самата Роуз.

— Може ли… Не знам. Тъкмо сега това изобщо не ме интересува.

— Според мен, ако казва истината, е щяла да измисли друго име на момиченцето.

— Не е задължително.

— Щеше! — настоя Барбара.

— Какво значение има това?

— Може би името Нина също е измислено.

Джо се почувства така, сякаш го беше зашлевила. Нямаше сили да продължи спора.

— Може би детето, което през онази нощ е дошло във фермата на семейство Ийлинг, се е казвало Сара, Мери или например Дженифър.

— Невъзможно е! — твърдо каза той.

— Също както Рейчъл е измислено име… — продължи Барбара.

— Ако момиченцето не е било моята дъщеря, шансът Роуз да измисли тъкмо името Нина е едно към милиард.

— Възможно е с този полет да е пътувало и друго петгодишно русокосо момиченце.

— И двете се казвали Нина, така ли? За Бога, Барбара, чуваш ли се какво говориш?

— Ако наистина има оцелели, трябва да се подготвиш за възможността детето да не е твоята дъщеря — промълви тя.

— Зная! — гневно се тросна Джо — неприятно му беше да се съгласи с нея. — Зная — повтори малко по-спокойно.

— Наистина ли го осъзнаваш?

— Разбира се.

— Тревожа се за теб, Джо.

— Благодаря за съчувствието — саркастично подхвърли той.

— Сърцето ти е сломено.

— Нищо ми няма!

— Страхувам се отново да не рухнеш.

Той безмълвно сви рамене.

— Само се погледни! — настоя спътницата му.

— По-добре съм отпреди.

— Може да не е била Нина.

— Възможно е — съгласи се той. В този момент мразеше Барбара заради неумолимата й настоятелност, макар да знаеше, че тя искрено се тревожи за него, че „предписва“ хапче от действителността като ваксина срещу душевното разстройство, което неминуемо ще го сполети, ако надеждите му не се оправдаят.

— Готов съм да приема възможността, че оцелялото момиченце не е Нина. Е, какво ще кажеш? По-спокойна ли се чувстваш? Ще го преживея, ако твърденията ти се окажат верни.

— Казваш го, но не е истина.

Той гневно се втренчи в нея:

— Истина е!

— Навярно дълбоко в себе си знаеш, че спасеното дете не е дъщеричката ти, ала съзнателно потискаш тази, възможност.

Джо мълчеше. Барбара имаше право — сърцето му биеше до пръсване, очите му блестяха в очакване на чудодейната среща с дъщеря му, която доскоро беше смятал за безвъзвратно загубена.

Ала погледът на спътницата му беше изпълнен с тъга, която така го разгневи, че му се прииска да я удари.

Мърси продължаваше да се занимава с печенето на курабии. Когато двамата се върнаха в кухнята, срещнаха любопитния й поглед, в който този път се прокрадваше и някаква враждебност. Безсъмнено беше наблюдавала през прозореца разгорещения спор между неочакваните посетители, дори беше чула по някоя дума, без нарочно да подслушва. Въпреки това си оставаше добрата самарянка и беше готова да отговаря на въпросите им, за да им помогне. Докато пъхаше нова тава във фурната, промълви:

— Всъщност момиченцето не ми каза името си. Рейчъл го представи като Нина. Бедното дете не каза нито дума. Личеше си, че е уморено и очите му се затваряха за сън, пък и беше изплашено от преобръщането на колата. Спомням си, че изобщо не беше наранено, но беше бледо като платно. Стори ми се, че сякаш витае някъде, все едно беше в транс. Обезпокоих се за малката, но Рейчъл заяви, че нищо й няма и аз й повярвах, защото в края на краищата тя беше лекарка и разбираше от тези неща. Докато пътувахме към Пуебло, малката кукличка спа непробудно.

Мърси приготви нова партида сладкиши, подреди ги в поредната тава и продължи разказа си:

— Рейчъл обясни, че е била в Колорадо Спрингс, за да посети семейството си. Била взела Нина със себе си, защото родителите на малката били на пътешествие по случай годишнина от сватбата им.

Тя започна да пълни кафяв хартиен плик с изстиналите курабии, като не преставаше да говори:

— Честно да си призная, стори ми се доста странно чернокожа лекарка да работи заедно с човек от нашата раса. По тия места това е доста необичайно. Пък и кой би поверил детето си на чернокожа? Все пак приех този факт като доказателство, че светът се променя към по-добро, че хората стават по-толерантни.