Единственият оцелял

Той от сърце се надяваше, че изминалите години на непосилна работа и липсата на дете не са причинили отчуждаването на съпрузите Ийлинг. Надяваше се, че всяка нощ двамата заспиват в прегръдките си.

Притъмня още повече, Барбара включи фаровете. Под светлината им сребристите дъждовни струи проблесваха като остри ножове.

Когато паркираха форда до колата под наем, която Джо беше оставил до детската площадка, той забеляза, че върху асфалта са се образували големи локви. На сивкавата дневна светлина катерушките, пързалките и люлките му заприличаха на творения на извънземни същества, по-загадъчни и от каменните стълбове на Стоунхендж.

Накъдето и да погледнеше, светът беше по-различен от този, в който беше живял досега. Промяната беше започнала в деня, преди да отиде на гробищата. Оттогава тя набираше скорост като че светът, в който господстваха законите на Айнщайн, се беше пресякъл с вселена, в която законите за енергията и материята са толкова различни, че биха озадачили и най-гениалните физици и математици.

Тази нова реалност беше едновременно по-красива и по-ужасяваща от предишната. Той знаеше, че промяната е субективна и че никога няма да се върне към предишното си съществуване. Нищо на този свят няма да му се струва обикновено, защото дори най-гладката повърхност криеше незнайни дълбочини.

Барбара изключи двигателя и промълви:

— Е, това беше. Предполагам, че повече не съм ти необходима.

— Благодаря ти от сърце. Знам, че поемаш огромен риск…

— Не искам да се безпокоиш за мен. Чуваш ли? Решението беше мое.

— Ако не бяха добротата и смелостта ти, нямаше да храня надежда, че ще се добера до истината. Днес ти отвори една врата…

— Да, но врата към какво, Джо? — тревожно попита тя.

— Може би към Нина.

Барбара печално го изгледа, личеше, че е изморена до смърт и странно обезсърчена:

— Обещай ми нещо — където и да отидеш каквото и да правиш, не забравяй какво ти разказах. Аз ще бъда старата досадница, която твърди, че дори по някакъв невероятен начин двама души да са оцелели от катастрофата, почти невъзможно е това да е тъкмо дъщеря ти. Не насочвай меча към себе си, не си причинявай душевни терзания.

Той безмълвно кимна.

— Обещай ми — настоя Барбара.

— Обещавам.

— Нея я няма, Джо.

— Може би.

— Примири се със загубата.

— Ще видим…

— Време е да се разделим.

Той отвори вратата и слезе от колата, а Барбара се наведе през спуснатото стъкло и извика:

— Желая ти късмет.

— Благодаря.

Той проследи с поглед отдалечаващия се форд, сетне отключи вратата на наетата кола. Фордът се връщаше. Барбара спря пред него, слезе и силно го прегърна:

— Ти си изключителен човек, Джо Карпентър.

Той безмълвно я притисна към гърдите си. Внезапно си спомни как му се беше приискало да я удари, когато тя го убеждаваше да се откаже от мисълта, че дъщеричката му е жива. Срамуваше се от омразата, която беше изпитал към нея в този момент, беше объркан и същевременно трогнат от топлите й чувства. Сега приятелството й означаваше за него много повече, отколкото би могъл да си представи в момента, когато позвъни на вратата й.

— Възможно ли е да те чувствам като собствен син, въпреки че те познавам едва от няколко часа? — тихо попита тя, сетне рязко се обърна и отново се качи във форда.

Джо проследи с поглед отдалечаващата се кола, която след две пресечки зави наляво. Огледа се и забеляза, че белите стволове на брезите блестят като прясно боядисани дървени рамки, а дълбоките сенки между тях бяха като отворени врати към опасно и несигурно бъдеще.

Въпреки че дрехите му бяха подгизнали от дъжда, потегли обратно към Денвър, като не се съобразяваше с табелите за ограничение на скоростта. Страхуваше се да не настине, затова включи климатика, с надеждата, че дрехите му ще поизсъхнат.

Тръпнеше от вълнение, беше като наелектризиран от надеждата да намери Нина.

Въпреки че беше обещал на Барбара да не храни напразни надежди, вярваше, че дъщеря му е жива. Най-сетне едно-единствено нещо в странно променилия се заобикалящ го свят изглеждаше нормално — Нина бе жива. Мисълта бе като лъч светлина в мрака, която не виждаше, но чувстваше сиянието й.

Усещането бе различно от знаменателното чувство, което толкова често го запращаше в спиралата на търсещото поведение, в преследването на фантоми. Надеждата беше като спасителна скала, не като бързо разсейваща се мъгла.

Беше така близо до щастието, както по времето преди катастрофата, ала всеки път, когато сърцето му затуптяваше от радостно вълнение, настроението му се помрачаваше от чувството за вина. Дори ако откриеше Нина — когато я откриеше — нямаше да си върне Мишел и Криси. Те бяха безвъзвратно изчезнали от живота му и щеше да бъде прекалено коравосърдечен, ако е щастлив, след като съдбата му е върнала само едно от любимите му същества.

При все това желанието да научи истината, довело го в Колорадо Спрингс, беше също така силно като необходимостта да открие по-малката си дъщеря, която буквално го беше обсебила.