Единственият оцелял

Тя сгъна два пъти горния край на плика и го подаде на Барбара.

— Благодаря, Мърси.

Домакинята се обърна към Джо:

— Искрено съжалявам, че не мога да ви помогна.

— Напротив, помогнахте ни — усмихна се той. — Отгоре на всичко ни почерпихте с вашите прекрасни сладки.

Жената погледна през прозореца и отбеляза:

— Когато човек си хапне нещо вкусно, настроението му се повишава, нали? Ще ми се да можех да помогна и на Джеф. Ако загуби кобилата, много ще страда.

Джо погледна календара, на който беше изобразен Исус Христос с лодкарите, и попита:

— Как поддържате вярата си в свят, в който има толкова много смърт, падат самолети, а съдбата ни отнема без причина любимите същества, например кобилата, която Джеф обича?

Тя не се изненада, нито се обиди от неочаквания му въпрос, а кротко отговори:

— Не знам. Понякога животът е жесток към нас. Преди години много страдах, че не мога да имам деца. Честно казано, поставих своеобразен рекорд по аборти. Толкова бях гневна на съдбата, че ми идваше да се скарам на Всевишния, не мигвах по цели нощи. Но все пак мисля, че светът има и хубави страни. Освен това е място, през което само, минаваме, за да отидем другаде, където животът е много по-хубав. Когато вярващ в прераждането, няма особено значение какво ти се случва на този свят.

Джо беше разочарован. Надяваше се да чуе нещо, в което може да повярва.

— Съпругът ви е привързан към кобилата, а вие я обичате заради чувствата му към нея, нали така — промърмори.

Мърси взе парче тесто, оформи го като полумесец, усмихна се и заяви:

— Ако проумявах всичко това, нямаше да съм аз, а самият Господ Бог. А това е нещо, което определено не желая.

— Защо?

— Защото ролята на Всевишния е много по-трудна от нашата, не мислите ли? Той знае какви са възможностите ни, но му е съдено вечно да наблюдава провалите ни, жестокостите, които взаимно си причиняваме, омразата и лъжите, завистта, алчността и безкрайния ни стремеж към непостижимото. Ние виждаме само злото помежду ни, но Той вижда всичко и Му е много тъжно.

Тя сложи едно тестено топче в тавата и го натисна с пръст. След малко щеше да има нова партида курабии, които, след като бъдеха изядени, щяха да повдигнат настроението на някого.

Джипът на ветеринаря още беше на пътя, паркиран пред форда. На задната седалка лежеше куче порода „веймаранен“. Когато Джо и Барбара се качиха във форда и затвориха вратите, кучето вдигна глава и се втренчи в тях през задното стъкло на джипа.

Барбара включи двигателя. За секунди купето се изпълни с аромата на сладки и с миризмата на влажен плат, предното стъкло се замъгли от дъха им. Докато чакаше струята горещ въздух от климатика да стопли стъклото, тя промърмори:

— Ако малката наистина е била твоята Нина, къде е била цяла година? Нима забрави, че от нощта на катастрофата, са изминали почти дванайсет месеца?

— Била е с Роуз Тъкър.

— Защо й е било на тази Роуз да крие от теб, че дъщеричката ти е жива? Защо е проявила подобна жестокост?

— Не е жестокост. Ти сама стигна до отговора, докато разговаряхме на верандата.

— Започвам да мисля, че чуваш само когато говоря глупости — гневно промълви тя.

— Нина е оцеляла благодарение на незнайното изобретение на Роуз, поради което враговете на спасителката й сега искат да се доберат и до дъщеря ми. Ако дъщеря ми се беше върнала при мен, тези хора щяха да я преследват, да искат смъртта й. Роуз я е скрила на безопасно място и по този начин е спасила живота й.

Барбара безмълвно включи чистачките. Той се обърна и забеляза, че кучето продължаваше да ги наблюдава през задното стъкло на джипа. Очите му бяха като блестящ кехлибар.

— Роуз я е скрила на безопасно място — повтори той. Именно затова трябва да разгадая тайната около полет 353 и да остана жив, докато разнищя тази история. Когато истината излезе наяве и мръсниците са зад решетките или са умъртвени в газовата камера, Роуз ще бъде в безопасност и Нина може… може да се върне при мен.

— Ако момиченцето наистина е твоята Нина — напомни му тя.

— Да, ако е тя.

Направиха завой, следвани от печалния поглед на кучето, и потеглиха обратно към портите на фермата.

— Сигурно съжаляваш, че не помолихме Мърси да ни покаже къщата в Пуебло, пред която е оставила Роуз — промълви Барбара.

— Нямаше смисъл. Сигурен съм, че не са влезли в къщата. Тръгнали са нанякъде още щом колата на Мърси е изчезнала от погледа им. Целта на Роуз е била да стигнат до по-голям град, откъдето да вземат някакво превозно средство или може би да се обади на приятел в Лос Анджелис или другаде. Голям град ли е Пуебло?

— Има стотина хиляди жители.

— Значи е сравнително голям. Възможно е да са взели автобус, влак, кола под наем или дори самолет.

Докато пътуваха по покритата с чакъл алея към павирания път, Джо видя трима мъже с дъждобрани да излизат от един обор — бяха Джеф Ийлинг, Нед и ветеринарят. Вървяха с наведени глави, за да се предпазят от дъжда, а качулките им придаваха вид на монаси от таен орден. Не беше необходима голяма проницателност, за да се види, че са прегърбени от тежката загуба.