Единственият оцелял

— Не говоря за прехода. — Тя се обърна към Мърси: Госпожо Ийлинг, благодарни сме ви за съдействието, но се налага с колегата да обсъдим нещо насаме.

— Разбира се. Няма да ви преча — отговори жената и макар да личеше, че умира от любопитство, влезе, обратно в кухнята и затвори вратата.

— Изминала е около два километра — повтори Джо.

— Невъзможно е да е оцеляла от катастрофата — настоя Барбара. — Погледни истината в очите, приятелю.

В гърдите му бушуваха смесени чувства. За да повярва, че има оцелели, трябваше да повярва в божествената намеса, което не можеше да стори. За да повярва в Бога, трябваше да види смисъл в страданията, от които бяха изтъкани човешките преживявания, ала цялата му природа се бунтуваше срещу това. От друга страна, да повярва, че чудотворното оцеляване по някакъв начин е резултат от научните изследвания, в които участва Роуз, да очаква, че хората могат да придобият божествени сили — Шадрах да спаси Шадрах от огъня, Лазар да възкреси мъртвия Лазар — означаваше да повярва в изключителния дух на човечеството. В неговата доброта, в гениалността му, насочена към вършене на добри дела. След като в продължение на четиринайсет години беше работил като криминален репортер, той прекалено добре познаваше хората, за да коленичи пред олтара в църквата на Божественото човечество. Знаеше, че хората притежават способността да предизвикват собствената си гибел, но малцина са способни да се борят за избавлението си.

Стараейки се да говори като грижовна сестра, Барбара продължи:

— Първо искаше да повярвам, че има един оцелял от ужасяващата катастрофа. Сега оцелелите станаха двама. Но аз бях на поляната сред разпръснатите останки от трупове и от самолета, бях на мястото, където се бяха разиграли трагичните събития, и знам, че шансът някой да се отърве жив от тази кланица, е едно към един милиард.

— Съгласен съм.

— Значи разбираш, че не съществува дари минимална възможност някой да е оцелял след катастрофата.

Джо промълви:

— Известни са ми факти, които не съм споделил с теб и които никога няма да ти кажа, защото ще бъдеш в по-голяма безопасност, ако не ги знаеш. Но трябва да повярваш, че тази Роуз Тъкър години наред е работила върху мащабен и свръхсекретен проект, финансиран от правителството или от военните.

— Какъв е този проект?

— Не зная. Но преди да се качи на самолета в Ню Йорк, тя се е обадила по телефона на журналист в Лос Анджелис и е обявила, че ще даде пресконференция още с пристигането си в града. Заявила, че притежава нещо, което безвъзвратно ще промени света.

Барбара го погледна в очите, очевидно търсейки признак, че той не вярва в тази фантасмагория за откритие от световен мащаб. Беше свикнала да разсъждава логично, впечатление й правеха само доказаните факти, а от опит знаеше, че великите открития се правят бавно, след безброй колебливи стъпки. Като следовател тя години наред бе принудена да „слепва“ едно по едно парченца от огромна мозайка, която беше много по-сложна от всяко полицейско разследване. Сблъсквала се бе със загадките на човешкото поведение и на необяснимите технически повреди, които се разрешаваха не по силата на някакво чудо, а с усърдна и методична работа.

Джо изтълкува правилно погледа й, тъй като работата му на разследващ журналист не се различаваше много от нейната професия.

— Осъзнаваш ли какво говориш? — настойчиво попита тя. — Когато самолетът стремително е падал към земята, тази Роуз Тъкър е извадила от чантата си шишенце с магически лосион, даващ временна неуязвимост на човека, който го използва, намазва се и оцелява сред огнения ад.

Джо неволно се усмихна, въпреки че изобщо не му беше до смях:

— Абсурдно е, нали?

— Тогава какво се е случило според теб? — Нямам представа.

— А пък аз мисля, че всичко е измислица на опитна мошеничка.

— Не е вярно, Роуз не е мошеничка — настоя той и машинално вдигна поглед към небето.

Бурята беше преминала, мълнии не раздираха тъмносивите облаци, гръмотевиците бяха стихнали. Ниските възвишения в далечината бяха забулени от загадъчна мъгла. На Джо му хрумна, че през онази кошмарна нощ Роуз Тъкър се е изкачила на някой от тези хълмове, след като се е отървала невредима от огъня и от разрушението.

Силният вятър полюшваше клоните на канадските тополи и на трепетликите, в далечината дъждовната пелена се завихряше като полата на танцьорка на тарантела.

Душата му отново беше изпълнена с надежда и чувството го въодушевяваше, даваше му сила. Помисли си, че именно затова надеждата е опасна. Но може би е още по-ужасяващо да не се надяваш…

Сърцето му беше изпълнено с вяра и с ново очакване…, ала и със страх.

— Роуз не е мошеничка — повтори и замечтано се усмихна.

Той пусна парапета. Краката му вече не се подкосяваха. Избърса от джинсите мокрите си длани и бръсна дъждовните капки от лицето си. Обърна се към Барбара и каза: