Единственият оцелял

Отново иззвъня таймерът на печката. Мърси пак си сложи ватираната ръкавица и като отвори фурната, добави:

— Тя беше изтощена до смърт, очите й се затваряха за сън. Изобщо не се интересуваше кой ще докара катастрофиралата й кола, а само искаше да се прибере у дома и да си легне.

Джо беше сигурен, че историята с катастрофиралата кола е измислена. Роуз слепешката е побегнала от мястото, на което самолетът се е забил в земята. Била е решена да се отдалечи колкото е възможно по-скоро, преди някой да разбере, че е жива, защото нещо й е подсказвало, че самолетът е свален именно заради нея. Била е в състояние на шок, изгубила се е в пущинака, но е предпочитала да умре от глад и от изтощение, отколкото да бъде открита от спасителния екип и да попадне в ръцете на загадъчните си врагове. Скоро щастието й се е усмихнало, защото е стигнала до билото на някакво възвишение, откъдето е видяла светлините от прозорците на фермата.

Барбара отмести празната чаша от кафето и промърмори:

— Мърси, спомняте ли си адреса, на който оставихте тази жена в Пуебло?

Домакинята извърна поглед от отворената фурна и отговори:

— Не ми каза адрес, а ме насочваше от улица към улица, докато стигнахме къщата й.

„Няма съмнение, че Роуз просто е посочила някаква къща, тъй като не е познавала никого в Пуебло“ — помисли си Джо и зададе нов въпрос:

— Видяхте ли я да влиза в дома си?

— Готова бях да почакам, докато отключи вратата, но Рейчъл ми благодари и ме посъветва да побързам да се прибера вкъщи.

— Смятате ли, че ще можете да намерите тази къща и да ни я покажете? — попита Барбара.

Мърси очевидно прецени, че курабиите трябва да се пекат още няколко минути, плъзна тавата обратно във фурната и отговори:

— Разбира се, че си спомням постройката. Направи ми впечатление, защото беше красива и се намираше в хубав квартал. Но Рейчъл обясни, че къщата не е нейна, а на неин колега. Споменах ли, че тя имаше лекарска практика в Пуебло?

— Всъщност не сте я видели да влиза в сградата — настоя Джо. Предполагаше, че Роуз е изчакала добрата самарянка да се изгуби от погледа й, сетне се е отдалечила от къщата и е намерила превозно средство, с което да напусне града.

Лицето на Мърси се беше зачервило от топлината, излъчваща се от фурната, по челото й бяха избили капчици пот. Грабна хартиена кърпа, попи потта и едва тогава отвърна:

— Не. Както вече ви казах, оставих ги пред къщата и те тръгнаха по алеята към входната врата.

— Чакайте… говорите така, сякаш жената не е била сама.

— Разбира се, че не беше. Водеше някакво дете. Бедничкото… приличаше на сърничка. Личеше, че очите му се затварят за сън. Рейчъл обясни, че било на съдружника й.

Барбара изненадано стрелна с поглед Джо, приведе се и настойчиво попита:

— Дете ли е водила със себе си тази… Рейчъл?

— Да. Беше същинско ангелче и изобщо не мрънкаше, както би могло да се очаква след премеждието, което бяха преживели.

Джо си припомни разказа на Мърси и едва сега му хрумна, че тя бе споменала за предпазни колани и изобщо говореше така, сякаш не е била сама с Роуз.

— Искаш да кажеш, че с Рейчъл е имало някакво дете? — попита, като, че не вярваше на ушите си.

— Ама… не го ли споменах в началото? — смотолеви тя, учудено го изгледа и хвърли хартиената кърпа в кошчето за отпадъци.

— Явно сме пропуснали този момент от разказа ти — промърмори Барбара.

— Казах ви го днес, обясних го и преди година, когато при мен дойде човек от вашия Съвет по безопасност. Описах жената, която твърдеше, че е станала свидетел на катастрофата, и споменах, че водеше със себе си момиченце.

Барбара изпод око погледна спътника си, сякаш, за да го предупреди да не издава самоличността си, и каза:

— Да… смътно си спомням за тази подробност. Но по онова време бях толкова разстроена от гледката, че днес едва намерих мястото на катастрофата.

Сърцето на Джо се преобърна и той едва успя да проговори:

— Колко годишно беше момиченцето?

— Ами, четири-петгодишно — отговори жената, която отново се беше навела да нагледа сладките във фурната и не подозираше какъв ефект са оказали думите й върху посетителя.

Внезапно Джо изпита странно предчувствие. Затвори очи и в съзнанието му се заблъскаха възможности, които се страхуваше дори да обмисли.

— Можете ли… можете ли да опишете детето? — попита едва чуто.

— Беше истинска кукличка. Красива бе като неразцъфнало цвете, но всички деца са красиви на тази възраст, нали?

Той отвори очи и срещна погледа на Барбара. В очите й се четеше съчувствие и съжаление.

— Спокойно, Джо — промълви. — Невъзможно е да е това, на което се надяваш.

Мърси постави горещата тава върху решетката, а той нетърпеливо се обърна към нея:

— Спомняте ли си какъв цвят беше косата на момиченцето?

— Ами… май беше светлоруса.

Джо машинално скочи от стола и се приближи към домакинята, която с дървена лопатка прехвърляше топлите курабии в голяма чиния:

— Мърси, какъв цвят бяха очите на момиченцето?

— Не си спомням.

— Моля ви, опитайте да си спомните.

— Като че ли бяха сини — отвърна тя и загреба още сладки с шпатулата.

— Като че ли…