Единственият оцелял

— Имаш право. Доколкото си спомням, очевидката е била… чернокожа.

За миг дъхът на Джо спря, сякаш буца заседна в гърлото му. Когато си възвърна дар слово, промълви:

— Казала ли е името си на фермера?

— Не знам.

— Дори да го е казала, въпросът е дали той си го спомня.

На отбивката от магистралата върху два бели стълба беше прикрепена огромна табела с надпис: „РАНЧО «ЛУУЗ ЧЕИНДЖ»“. Отдолу с по-малки ръкописни букви беше написано: „Джеф и Мърси Ийлинг“. Портата беше отворена.

От двете страни на асфалтираното шосе се издигаше бяла ограда, безкрайните полета бяха разделени на по-малки пасища. Минаха край голям манеж за тренировка на коне, писти за надбягване и многобройни конюшни, боядисани в бяло и зелено.

Барбара обясни:

— Не съм идвала тук, но сега си спомням онова, което ми съобщи един от моите хора, участвали в спасителния екип. Това е коневъдна ферма, където се отглеждат животни за конните надбягвания.

Голямата фермерска къща също беше боядисана в бяло, а кепенците — в зелено. Около нея бяха засадени трепетлики, които засенчваха огромната веранда. Жълтеникавата светлина, която струеше от прозорците, изглеждаше примамлива като огън, пламтящ в камината.

Барбара паркира в края на алеята за коли. Треперейки от студ, двамата с Джо на бегом стигнаха до остъклената веранда. Блъснаха вратата и пантите изскърцаха — звукът беше някак си гостоприемен. На верандата бяха подредени тръстикови столове със зелени възглавнички, около металните подпори пълзяха увивни растения.

Вратата на къщата се отвори и на прага застана мъж на около шейсет години, който беше наметнал черен дъждобран. Личеше, че прекарва повечето време на открито — загорялото му от слънцето лице беше покрито с мрежа от бръчици. Сините му очи бяха приветливи като усмивката му.

— Добрутро — поздрави новодошлите, повишавайки глас, тъй като дъждът барабанеше върху покрива. — Прекрасен ден, а? Ама само ако си патица…

— Вие ли сте господин Ийлинг? — попита Барбара.

— Сигурно търсите мен — обади се друг мъж с дъждобран, който незабелязано беше излязъл на верандата.

Беше с петдесетина сантиметра по-висок от другия, който беше заговорил за времето. Очевидно прекарваше дните си на седлото и суровите атмосферни условия бяха оставили отпечатъка си върху симпатичното му лице.

Барбара представи себе си и Джо, като намекна, че работи за Съвета по безопасност и че спътникът й е неин колега.

— Измина повече от година, още ли разследвате катастрофата? — попита Ийлинг.

— Още не сме открили причината за произшествието отвърна тя. — За да приключим разследването, трябва да разберем причината за трагедията. Ще бъдете ли така добри да отговорите на няколко въпроса, свързани с жената, която ви е посетила през онази нощ?

— Разбира се.

— Можете ли да я опишете? — обади се Джо.

— Беше дребничка, с хубава фигура и с привлекателно лице. Навярно бе на около четирийсет години.

— Вярно ли е, че е била чернокожа?

— Да… но чертите на лицето й бяха като на мексиканка или може би на азиатка.

Джо си спомни бадемовидните очи на Роуз Тъкър.

— Представи ли се, когато й отворихте вратата? — попита.

— Може и да си е казала името, но не си го спомням.

— Имате ли представа колко време беше изминало след взрива, когато непознатата дойде във фермата ви? — намеси се Барбара.

— Ами… не съм сигурен. — Ийлинг се замисли и машинално прехвърли в другата си ръка кожената чанта, която носеше. — Събуди ни бученето на двигателите, беше много по-силно от обикновено. С жена ми Мърси станахме от леглото, тя включи осветлението, сетне чухме взрива, а къщата се разтресе.

Ийлинг замълча и погледна по-възрастния човек, който нетърпеливо пристъпваше от крак на крак:

— Как е тя, Нед?

— Не е добре. Никак не е добре.

Ийлин присви очи и се загледа към алеята за коли, която почти не се виждаше поради проливния дъжд. Прокара длан по челото си и промърмори:

— Да му се не види, защо се бави доктор Шийли?

— Ако сме дошли в неподходящо време… — колебливо каза Барбара и млъкна.

— Една от кобилите е болна, та сме малко притеснени — промълви Ийлинг. — Но щом сте били толкова път до тук, ще ви отделя няколко минути. От онази нощ измина повече от година, но още си спомням ужаса, който изживяхме. Мърси телефонира на службата за спешни случаи в Пуебло, а аз набързо се облякох и потеглих с пикапа към мястото на катастрофата, за да помогна, ако се наложи. Заревото от огъня се виждаше от километри разстояние. Докато се ориентирах къде е пожарът и стигнах до местопроизшествието, патрулна кола от шерифството вече беше блокирала отбивката от магистралата. Като паркирах, дойде и втора патрулка. Хората на шерифа набързо издигнаха бариера и заявиха, че очакват пристигането на спасителния екип и че това не е работа за неопитни доброжелатели. Като видях, че не мога да помогна, се върнах вкъщи.

— Колко време отсъствахте? — попита Джо.

— Не повече от четирийсет и пет минути. С Мърси седнахме в кухнята да изпием по едно кафе и включихме радиото в очакване да съобщят за катастрофата. Измина около половин час. Тъкмо се питахме дали отново да си легнем, на вратата се почука.