Единственият оцелял

— Изпитал съм подобно усещане — искрено прошепна Джо и си помисли, че огромната приливна вълна, която понякога заплашваше да го залее, беше от съвсем различен характер: породена бе от загубата на семейството му и бе толкова висока, че закриваше небето и му пречеше да погледне в бъдещето. Понякога му се искаше да го отнесе със себе си и да сложи край на безсмисленото му съществуване.

Долови, че Фитич също изпитва странна нравствена умора и копнее за апокалипсиса, който ще го освободи от терзанията му. Изненада се и почувства тревога, че споделя меланхолията, обхванала собственика на автокъщата.

Откритието беше ужасяващо, защото очакването да настъпи краят на света беше антисоциално, беше болест, от която той едва сега бе започнал да се възстановява. Страхуваше се за съдбата на общество, обзето от подобна мрачна меланхолия.

— Шантави времена — избърбори Фитич. — Плашат ме… — Отново се настани на стола си, вдигна крака на бюрото и добави: — Тръгвай, приятел, не губи време.

Джо потръпна, сякаш усети повея на леден вятър, прекрачи прага и тръгна към субаруто.

Човекът на автобусната спирка се оглеждаше и нетърпеливо пристъпваше от крак на крак като че се нервираше от нередовния обществен транспорт.

Двигателят на субаруто се включи веднага, но звукът не се хареса на Джо. Воланът вибрираше, а тапицерията беше износена. Уханието на почистващата течност с аромат на бор не беше в състояние да прикрие миризмата на цигарен дим, която се беше просмукала в седалките и в постелките на пода.

Без да поглежда човека под навеса на автобусната спирка, Джо изкара колата на улицата. Зави надясно и мина покрай изоставената си хонда. Пикапът с караваната още стоеше пред необитаемата сграда.

Когато наближи кръстовището, Джо внимателно се огледа — отляво и отдясно не се задаваха коли. Намали скоростта, но не спря, а рязко натисна педала за газта.

Надникна в огледалцето за обратно виждане и забеляза преследвача да тича към пикала, който се движеше на заден ход по улицата. Без предавателя, който им показваше местоположението му, трябваше да рискуват, като го преследват от близко разстояние.

След няколко километра той успя да се изплъзне, като профуча през едно кръстовище на жълт сигнал на светофара. Шофьорът на пикапа се опита да го последва, но преминаващите автомобили му препречиха пътя. Въпреки че воят на двигателя на субаруто заглушаваше почти всички шумове, Джо чу рязкото изскърцване на спирачки.

След двайсет минути остави субаруто на Хилгард Стрийт близо до кампуса на Калифорнийския университет и забърза по булевард „Уестууд“, като се стараеше да не тича, за да не привлече към себе си вниманието на минувачите.

Доскоро кварталът, наречен „Уестууд Вилидж“ беше като остров със старомоден чар сред оживения град, Мека за любителите на театралните постановки и на онези, които обичат да убиват времето си с пазаруване. Сградите тук бяха с интересна архитектура, от двете страни на улиците се издигаха високи дървета, на всяка крачка имаше художествени галерии, бутици за модни облекла, ресторанти, театри, в които се поставяха най-нашумелите пиеси, големи киносалони. Тук хората идваха да се забавляват, да видят познатите си и да бъдат видени.

Сетне настъпи период, през който сред елита на Лос Анджелис стана на мода да се гледа на социопатичното поведение като на своеобразна форма на протест. Зачестиха хулиганските прояви, бандитски групи периодично извършваха нападения, наркопласьорите свободно търгуваха с дрога, редовно имаше престрелки за преразпределение на териториите. Любителите на театъра и почитателите на изящните изкуства обявиха квартала за „нездравословен“, защото да бъдеш видян в Уестууд Вилидж означаваше да бъдеш набелязан като жертва.

Сега кварталът се възраждаше като птицата феникс от пепелта. Животът на минувачите вече не беше застрашен от улични престрелки и схватки между бандитите, ала повечето магазини и галерии бяха затворени, а в необитаемите сгради не се бяха настанили нови наематели. Навярно щяха да изминат години, докато напълно изчезне тягостната атмосфера на отчаяние. Цивилизация, която прилича на колос с глинени крака, може за миг да бъде разрушена дори от добрите намерения, и да бъде възстановена — доколкото изобщо е възможно, само с голяма решителност.

Кафенето беше претъпкано. Пред отворената врата се разнасяха ароматът на екзотични напитки и звуците на китара. Музикантът изпълняваше мелодия в стил „Ню Ейдж“, която действаше успокояващо въпреки досадно повтарящите се акорди.

Джо възнамеряваше да огледа отвън мястото на срещата с Деми, но не разполагаше с достатъчно време. В шест часа и две минути застана вдясно от входа на кафенето, както му бяха наредили, и зачака тайнствената Деми да му се представи.

Внезапно чу мелодично подрънкване, което почти се заглушаваше от шума от уличното движение и от музиката, идваща от заведението. Незнайно защо звукът го накара да изтръпне и той тревожно се огледа. Забеляза, че над вратата са окачени лъжици с различни размери, изработени от различни материали, които звъняха, полюшвани от ветреца.