Единственият оцелял

— Задръжте го. Навън е паркиран черен мустанг. Качете се и карайте, докато излезете на Уилшир, после завийте на запад. — Ще се свържат с вас.

Преди да излезе, Джо попита:

— Чия е колата?

Иззад дебелите стъкла на очилата уголемените очи на чернокожия го изучаваха като че ли той беше бактерия, поставена под микроскоп.

— Какво значение има чия е? — промърмори непознатият.

— Никакво, само питам.

Джо седна зад волана на мустанга и видя, че ключовете са на таблото. Като излезе до булевард „Уилшир“, зави на запад. Колата беше стар модел като субарото, което беше купил от Джим Фитич, но двигателят работеше по-равномерно, вътрешността на купето бе по-чиста и вместо миризмата на боров дезодорант, напръскан с цел да се прикрие вонята на застоял цигарен дим, се долавяше уханието на ментолов одеколон.

Малко след като премина надлеза за магистралата за Сан Диего, клетъчният телефон иззвъня.

Джо го включи и каза „ало“.

Същият мъжки глас, който му беше наредил да отиде в книжарницата, каза:

— Карай до Санта Моника. Когато стигнеш до там, ще ти се обадя и ще ти дам нови указания.

— Добре.

— Не спирай никъде по пътя. Ясно ли е?

— Да.

— Ще разберем, ако спреш.

Сигурен бе, че го наблюдават от някоя кола, която се движи пред или след мустанга, затова не си направи труда да се огледа.

— Не се опитвай да се обадиш на някого — предупреди мъжът.

— Ясно.

— Защо се интересуваш чия е колата, която караш?

— Преследват ме опасни хора. Не искам да причиня неприятности на невинни хора само защото съм използвал тяхната кола.

— Целият свят има неприятности, човече, не си ли забелязал? — грубо изрече мъжът и прекъсна връзката.

Джо си помисли, че в сравнение с главорезите от „Текнолоджик“, които го преследваха, хората, укриващи Роуз Тъкър, са аматьори с ограничени възможности. Но трябваше да им се признае, че са умни аматьори с безспорен талант за играта, в която участваха.

На половината път до Санта Моника в съзнанието му ненадейно изникна името на писателя Хенри Джеймс, което беше видял на гърба на книгата. Хенри Джеймс! И какво от това?

Изведнъж си спомни заглавието на едно от най-добрите му произведения „До краен предел“, което би трябвало да бъде включено в класацията на всички времена на най-добрите книги за призраци.

Призраци!

Необяснимото увеличаване на пламъците на газените лампи, светещите цифри на дигиталния часовник, дрънчащите медни съдове — всичко това сякаш беше свързано по някакъв начин. Едва сега, когато разсъждаваше върху странните явления от дистанцията на времето, различаваше свръхестествения им характер…, макар да съзнаваше, че навярно въображението му им придава несъществуващо значение.

Спомни си още как полилеят във фоайето светваше и изгасваше, докато той тичаше нагоре по стълбата към стаята на Чарли Делмън, от която беше прозвучал изстрелът. В суматохата, която беше последвала, не беше обърнал внимание на необичайното явление.

В паметта му изплуваха кадри от архивни филми за спиритически сеанси, в които отварянето на вратата към този свят и отвъдното беше съпроводено от пулсиране на електрически крушки или безпричинното изгасване на свещи.

Призраци!

Не, предположението е абсурдно… дори налудничаво. Призраци не съществуват!

Внезапно си спомни още един обезпокояващ инцидент по време на бягството му от къщата на семейство Делмън.

Преследван от пронизителния звук на противопожарната аларма, той тичешком прекосява фоайето на път за външната врата. Посяга към валчестата дръжка, чува съскане и усеща студ, който прониква до мозъка на костите му. Сетне се озовава на верандата, без да има спомен, че е отворил вратата.

Случилото се изглеждаше изпълнено с тайнствено значение, но след трезво обмисляне той реши, че отново си въобразява небивалици. Ако наистина е почувствал странно убождане в тила, вероятно е усетил топлината на огъня, не пронизващ студ. Но дори да не се е излъгал, усещането беше много по-различно от всичко, което бе изпитвал до този момент. Почувствал бе убождане, сякаш много остра ледена игла се беше забила в тила му. Ала това беше субективно възприемане на едно усещане, не безпристрастно констатиране на конкретно явление. Беше обзет от паника и усещанията му явно са били нормална физиологическа реакция на стреса. Временната загуба на памет също можеше да се обясни с паниката, стреса и със заслепяващата сила на животинския инстинкт за оцеляване.

Призраците не съществуват в реалния свят!

Почивай в мир, Хенри Джеймс.

Съдейки по крайпътните табели, вече наближаваше Санта Моника. Постепенно разумът му се избистри и се освободи от хватката на суеверието.

Въпреки това в най-отдалеченото ъгълче на съзнанието му думата „призрак“ упорито продължаваше да витае. Убеден беше, че рано или късно ще намери разумно обяснение на мистериозните явления — обяснение, което няма нищо общо със свръхестественото, доказуема теория, която ще бъде логична като педантично изградената фабула на романа на Хенри Джеймс.

Ледена игла, проникваща до мозъка на костите му… Инжекция, впръскване на…