Единственият оцелял

Забърза по коридора, премина през летящите врати и влезе в просторно помещение, в което се приготвяха салатите и аперитивите. Двама мъже с бели престилки изкусно и бързо подреждаха зеленчуците в чинии и изобщо не го погледнаха.

Той пристъпи в кухнята, където го чакаше едрата чернокожа жена с многобройните златни украшения. Добродушното й лице, създадено да се усмихва, сега беше изкривено от тревога.

— Казвам се Махалия. Искрено съжалявам, че не можах да ти правя компания, докато вечеряш, Джо. — Сексапилният й, леко дрезгав глас бе като на жената, която по телефона се беше представила като Деми. — Но се наложи внезапна промяна на плана. Последвай ме, скъпи.

Тя прекоси кухнята с величествена походка, досущ като презокеански параход, който излиза от пристанището, мина край вградените готварски печки и скари, от които се виеше ароматен дим.

Джо, който вървеше след нея, колебливо попита:

— Разбрали сте, че онези са тук, така ли?

— Разбира се. Днес съобщиха за тях по телевизията. Не я разбирам тази работа — показват ти репортажи, от които косата ти настръхва, после излъчват реклами за замразени картофи. Онези ужасии, дето са се случили, променят всичко.

Той сложи ръка на рамото й и я спря:

— Какво са показали по телевизията?

— Че хората, с които тя е разговаряла, са били убити.

Въпреки че около тях буквално гъмжеше от готвачи с бели престилки, гласовете им се заглушаваха от дрънчене на метални съдове, бръмчене на миксери, тракане на чинии, свистене на тел за разбиване на яйца, цвърчене на нагорещена мазнина.

— По новините казаха, че е имало серия от злополуки — добави Махалия, — но всъщност става дума за убийства.

— Нямах предвид това — обясни той. — Говоря за двамата мъже в ресторанта.

— Какви мъже? — озадачено смръщи вежди тя.

— Двама типа с черни джинси и черни кожени якета.

— А, за тях ли говориш? Аз ги заведох до масата им. Какво те притеснява?

— Те са опасни главорези.

Жената поклати глава:

— Миличък, сигурни сме, че не те следят.

— Мен може би не следят, но със сигурност вие сте под наблюдение. Или поне онзи, който закриля Роуз.

— Дори самият Сатана няма да открие Роуз, ако се опита да се добере до нея чрез нас.

— По някакъв начин те са разбрали кой я укрива и сега стягат обръча.

— Дори с пръст няма да пипнат Роуз — решително заяви чернокожата.

— Тя тук ли е?

— Да, очаква те.

Кръвта му се смрази:

— Май не разбираш — онези двамата сигурно не са сами. Навярно отвън чака цяла армия.

— Дори да е така, не знаят с кого си имат работа, скъпи. Ние сме баптисти.

Той реши, че не е чул правилно, но нямаше време да я разпитва, затова покорно я последва. Минаха през вратата в дъното на кухнята и влязоха в помещението, предназначено за измиване на плодовете и зеленчуците. Тъй като вече беше късен следобед, тук нямаше никого. Зад това помещение беше складът, в който миришеше на целина и на чушки, на влажно дърво и мокър картон. Върху палетите край стената бяха подредени празни щайги от плодове и зеленчуци, кашони и каси с празни бирени бутилки. Под червената табела с надпис „Изход“ имаше желязна врата, през която очевидно се доставяха продуктите. Отляво беше асансьорът.

— Роуз е долу — промълви Махалия и натисна бутона за повикване. Вратите веднага се отвориха.

— Какво има под нас? — попита Джо.

— Едно време посетителите слизаха с асансьора до голямата банкетна зала с тераса, извеждаща направо на брега, но вече не можем да я използваме поради забраната на Комитета за опазване на околната среда. Сега това е обикновен склад. Щом слезеш, момчетата ще преместят палетите и щайгите така, че да скрият вратата на асансьора. Никой няма да разбере за съществуването му.

На Джо не му харесваше идеята да бъде впримчен в някакъв подземен капан, затова попита:

— А какво ще се случи, ако онези все пак намерят асансьора?

— Не е трябвало да те кръщават Джо, а Мърморко — присмехулно изрече чернокожата.

— Рано или късно ще дойдат в склада и може би нещо ще им подскаже за съществуването на асансьора. Няма да чакат, докато затворите заведението, и да си отидат. Искам да знам има ли друг изход — упорстваше той.

— Главното стълбище, по което едно време слизаха посетителите, още съществува, но е скрито зад подвижни плоскости. Но ако се изкачиш по него, ще се озовеш точно срещу нишата на салонната управителка и всеки в ресторанта ще може да те види.

— Този вариант определено отпада.

— Ако нещо се обърка, най-добре да излезеш през вратата към терасата, а оттам на брега.

— Възможно е да наблюдават и този изход.

— Едва ли. Намира се в подножието на скалата и ако човек стои отгоре, няма да заподозре съществуването му. Успокой се, миличък. Ние защитаваме справедливата кауза, следователно имаме преимущество.

— Не съм сигурен.

— Мърморко — усмихна се тя.

Джо с нежелание се качи на асансьора, но преди вратата да се затвори, я спря с ръка:

— Какво общо имаш с ресторанта, Махалия?

— Може да се каже, че съм негова собственичка… всъщност имам и съдружник.

— Моите поздравления — храната е превъзходна.

— Естествено — като гледаш каква съм дебеланка, няма начин да е обратното.

— Какво те свързва с Роуз?