Единственият оцелял

— Ще ти кажа, любопитко. Преди около двайсет и две години брат ми Луис се ожени за нея. Запознаха се в колежа. Честно казано, не се изненадах, че братчето ми има достатъчно мозък да учи в колеж, но бях поразена, че му е стигнал умът да се влюби в момиче като Роузи. В края на краищата обаче се оказа кръгъл глупак и само след четири години брак се разведе с нея. Тя не можеше да му роди деца, а Луис държеше много да има наследник. Разбира се, ако в главата му имаше малко мозък вместо въздух под налягане, щеше да разбере, че Роузи е много по-голямо съкровище от цяла сюрия дечурлига.

— Въпреки че от осемнайсет години не е съпруга на брат ти, все пак си готова да рискуваш живота си заради нея — замислено промълви той.

— Защо не? Да не мислиш, че след развода тя се е превърнала в зла вещица? Откакто я видях за пръв път, тя си е все същата — мила, добра, лъчезарна. Обичам я като сестра… Но да не губим време в празни приказки. Тя те чака, любопитко.

— Последен въпрос. Преди малко каза, че тези хора не знаят с кого си имат работа и че вие сте баптисти. Какво общо има религията ви с цялата тази история?

— Не проумяваш, а?

— Ами…

— Нямаше да се учудваш, ако знаеше, че не само майка ми и баща ми, ами и баба ми и дядо ми безстрашно са се борили против Ку Клукс Клан, когато тази организация е била най-могъща и много по-агресивна, отколкото в наши дни. Никога не са позволявали на страха да ги сломи и да ги обезсърчи. Спомням си, че когато бях малка, жилищата ни бяха пометени от ураган, идващ от Мексиканския залив, сетне преживяхме голямо наводнение, след което избухна епидемия от енцефалит. Бяхме бедни като църковни мишки, не знаехме дали ще имаме храна за следващия ден, но нищо не ни сломи и всяка неделя пеехме в църковния хор. Съмнявам се, че морските пехотинци на Съединените щати са по-корави от средностатистическия чернокож баптист ot Юга.

— Роуз е щастлива, че има приятелка като теб.

— Аз съм късметлийката — усмихна се Махалия. — Сега тя е моята опора… разчитам на нея дори повече от преди. Отиди при нея, Джо. Ще дойда да те взема, когато затворим ресторанта. Все ще измислим начин да те измъкнем, без онези типове да те забележат.

— Уви, мисля, че ще си имаме неприятности много преди да затворите — промърмори той.

— Тръгвай и не си блъскай главата за неща, които не ти влизат в работата.

Джо отмести ръка и вратите на асансьора се затвориха. Кабината потегли надолу.

ГЛАВА 14

Доктор Роуз Тъкър седеше на сгъваем стол до паянтовата маса. Беше облегнала скръстените си ръце върху издрасканата дървена плоскост, а погледът й беше изпълнен с нежност и с тъга. Тази дребничка и крехка жена знаеше отговора на загадката, към който Джо толкова отчаяно се стремеше, но като застана очи в очи с нея, той внезапно изпита страх от онова, което му предстоеше да научи.

Осветлението беше слабо, тъй като много от крушките на тавана бяха изгорели, а онези, които още работеха, бяха монтирани под такъв ъгъл, че върху пода се разливаха петна, от светлини и сенки. Сянката на Джо ту го изпреварваше, ту се скриваше зад него, сякаш беше изгубена душа, потъваща в океана на забравата. Той се почувства като осъден на смърт, който крее в подземен затвор в очакване на палача, но едновременно в душата му се възроди (надеждата за помилване и възкресение. В очакване на прозрението, което бе превърнало в еуфория отчаянието на Джорджин и Чарли Делмън, в очакване да научи истината за Нина, в съзнанието му се блъскаха противоречиви мисли, а надеждата пронизваше като ярък лъч светлина мрака в душата му.

До едната стена бяха подредени кашони с провизии за ресторанта — предимно хартиени кърпи, свещи и миещи препарати, купени на едро. На срещуположната стена имаше няколко големи прозореца и врата, през която се излизаше на брега, но океанът не се виждаше, защото металните щори бяха спуснати. Накратко, бившата банкетна зала приличаше на бункер.

Джо издърпа стол и се настани срещу Роуз.

Отново бе поразен от магнетизма й, който му беше направил впечатление при първата им среща на гробищата. Изглеждаше надарена с необикновена сила, въпреки че беше дребничка, с тънки китки като на момиченце. Погледът й излъчваше странна притегателна мощ, която не му позволяваше да отмести очи от лицето й. Мъдростта, която се четеше в този поглед, го накара да се почувства нищожен и незначителен като че се намираше в присъствието на божество. Същевременно жената пред него бе толкова крехка и изящна, че изглеждаше уязвима като дете.

Той се пресегна през масата и хвана ръката й, а Роуз здраво стисна дланта му.

Страхът му се бореше с надеждата и докато битката помежду им продължаваше, гласът му изневеряваше, нямаше сили да попита за Нина.

Роуз изглеждаше още по-сериозна и тъжна, отколкото на гробището. Без да откъсва поглед от младия мъж, заговори:

— Положението е още по-страшно, отколкото си представях. Онези избиват всички, с които разговарям, и не се спират пред нищо.

Той изпита облекчение, че не му се налага веднага да попита за Нина, и езикът му се развърза: