Читаем Единственият оцелял полностью

Лос Анджелис беше едновременно най-бляскавият, най-привлекателният, най-интелигентният, най-безумният, най-красивият, най-грозният, най-напредничавият, най-старомодният, най-откритият, най-самовглъбеният град на планетата, чиито жители не се интересуваха от политика, а само от големи печалби. Ала и двете му лица всъщност бяха странно еднакви — на тях бяха изписани алчност, надежда и отчаяние.

Докато с наслада гребеше от голямата купа с плодов сладолед, Джо с изненада установи какво удоволствие му доставя да наблюдава хората около себе си. С Мишел често прекарваха цели следобеди в разходки по Родео Драйв или Сити Уок, като наблюдаваха минувачите и се забавляваха с предположения за характера или професията им, но през изминалата година той не обръщаше внимание на околните, защото мислеше само за себе си и за мъката си.

Ала сега, когато бе разбрал за чудодейното оцеляване на Нина, постепенно излизаше от самовглъбението си и се връщаше към живота.

Погледът му беше привлечен от двама посетители, които пълната чернокожа жена, окичена със златни бижута, която беше сменила салонната управителка, водеше към съседната маса.

Новодошлите носеха черни джинси, копринени ризи и черни кожени якета; По-възрастният, който беше около четирийсетгодишен, имаше големи тъжни очи като на куче и чувствени устни, които можеха да му осигурят договор с „Ревлон“ за реклама на червило за устни. Беше достатъчно привлекателен за да бъде назначен за сервитьор в „Санта Фе“, загрозяваше го само носът му — зачервен и обезформен като на всеки алкохолик — и това, че устата му вечно беше отворена, което му придаваше вид на идиот. Другият беше с десетина години по-млад от спътника си, сините му очи бяха по детски невинни, страните му бяха розови като на бебе. Устните му непрекъснато бяха разтеглени в усмивка, която беше по-скоро нервен тик изглеждаше като плах човек, който се старае с усмивка да прикрива неувереността си.

Вниманието на грациозната брюнетка, която вечеряше с актьора-наркоман, веднага беше привлечено от човека със сладострастните устни, подобни на устните на Мик Джагър. Изглежда, хареса дори безформения му нос. Втренчи се в новодошлия толкова настойчиво, че той реагира като пъстърва, която захапва стръвта, въпреки че беше трудно да се каже кой от двамата е пъстървата и кой — стръвта.

Актьорът забеляза към кого е насочен погледът й, гневно смръщи вежди и заплашително се втренчи в човека с тъжните очи. Внезапно скочи на крака, като едва не преобърна стола, и клатушкайки се, тръгна между масите, сякаш възнамеряваше да удари „съперника“ си. Ала вместо да се нахвърли върху него, се провря между двете маси и се отправи към тоалетната.

Междувременно сервитьорът беше поднесъл на човека с чувствените устни порция скариди със сос от царевично брашно. Непознатият набождаше на вилицата си всяка скарида и одобрително я изучаваше, преди да я сложи в устата си. Докато бавно и с наслада вкусваше всяка хапка, не откъсваше поглед от брюнетката, сякаш искаше да й каже, че ако някога легне с нея, ще й се случи същото като на скаридите.

Трудно бе да се каже дали брюнетката е възбудена или отблъсната от недвусмислените му жестове. При някои от жителите на Лос Анджелис двете чувства са преплетени като вътрешните органи на сиамски близнаци. Тя стана от масата на актьора-наркоман, взе стол и се настани между двамата мъже с кожените якета.

Джо се запита как ли ще се развият събитията, когато кавалерът й се върне от тоалетната, след като се е подкрепил с поредната доза чист хероин. Ала не му се удаде възможност да види края на драмата, тъй като красивият сервитьор с блестящите очи се приближи до масата и му съобщи, че не дължи нищо за вечерята и че Деми го чака в кухнята.

Джо се изненада, но остави бакшиш и последва латиноамериканеца по коридора, водещ към сервизните помещения.

Докато прекосяваше ресторанта, провирайки се между масите, които вече бяха заети до една, не преставаше да мисли за брюнетката и двамата мъже с кожените якета. Незнайно защо му се струваше, че ги е виждал и по-рано.

Преди да излезе в коридора, се обърна и отново ги погледна. Онзи с чувствените устни тъкмо се готвеше да лапне поредната скарида, съзерцавайки я с тъжните си очи. Брюнетката му шепнеше нещо, а човекът с розовите страни ги наблюдаваше.

Ненадейно Джо почувства, че недоумението му прераства в тревога. За миг не разбра защо устата му пресъхна, а сърцето му лудо затуптя. Внезапно си представи как вилицата се превръща в остър нож, а скаридата — в тънко резенче сирене.

Двама мъже и една жена…, но не в ресторант, а в хотелска стая… и жената е Барбара Кристмън. Ако онези двамата не са мъжете, изнудвали Барбара, то изумително приличаха на хората, които тя му беше описала. Единият имаше безформен нос, очи на ловджийско куче и чувствени устни, другият — розови страни и колеблива усмивка.

След случилото се през последните двайсет и четири часа той вече не вярваше в случайните съвпадения. Колкото и да е невероятно, хората на „Текнолоджик“ бяха на няколко метра от него.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Проза / Классическая проза / Советская классическая проза