Единственият оцелял

Дали Нора Вейдънс е почувствала същата игла да се забива в тила й миг преди да стане от масата и да грабне видеокамерата, за да заснеме самоубийството си? Усетили ли са странното убождане семейство Делмън, преди да умрат? А Лайза?

Почувствал ли го е капитан Делрой Блейн, преди да изключи автопилота, да удари с юмрук колегата си и спокойно да насочи самолета към земята?

Да, може би не беше призрак, а нещо също тъй ужасяващо и отмъстително като всеки зъл дух, появил се от бездната на прокълнатите… нещо подобно на призрак.

Когато Джо се намираше на две преки от булевард „Пасифик“, клетъчният телефон иззвъня за трети път. Той го включи и чу гласа на непознатия:

— Завий надясно по крайбрежната магистрала и продължавай да шофираш, докато отново ти се обадим.

Джо се огледа. Лъчите на залязващото слънце озаряваха океана, безбрежната водна шир приличаше на жълт сос в грамаден тиган.

В Малибу мобилният телефон отново иззвъня. Непознатият нареди на Джо да напусне магистралата на следващия изход и да продължи по шосето към „Санта Фе“ ресторант, построен върху скала, надвиснала над океана.

— Остави телефона на предната седалка и предай колата на пиколото. Запазена е маса на твое име — добави и прекъсна връзката.

Постройката приличаше на кирпичена къща като по магия пренесена от Ню Мексико. Первазите на прозорците и вратите бяха боядисани в смарагдовозелено, пътеката към заведението беше застлана с теракотени плочки.

Пиколото беше латиноамериканец, който бе по-красив от който и да е филмов актьор от настоящето или от миналото. Черните му очи искряха, хвърляше изпепеляващи погледи, които вероятно беше репетирал пред огледалото в случай, че го поканят на пробни снимки за някой филм. Очевидно беше предупреден за пристигането на Джо и не му даде квитанция за паркинга.

Салонът на ресторанта беше с дървена ламперия, стените бяха боядисани в кремаво, масите и столовете бяха стилни.

Джо осъзнаваше, че за обзавеждането са били хвърлени луди пари, и се чувстваше като просяк сред този разкош. Не се беше бръснал, откакто потегли за Колорадо преди повече от дванайсет часа. За щастие повечето филмови актьори и режисьори предпочитаха да се обличат като тийнейджъри и дори в най-изисканите ресторанти в Лос Анджелис допускаха посетители, издокарани с джинси и тениски. Ала новото му кадифено яке беше смачкано и провиснало на лактите, тъй като само преди няколко часа беше подгизнало от дъжда. Той осъзнаваше, че прилича на бродяга след тежък запой.

Младата салонна управителка беше красива като филмова звезда и безсъмнено работеше в ресторанта в очакване да получи роля, която ще й донесе награда „Оскар“. Очевидно външността на Джо не й направи лошо впечатление, защото любезно му се усмихна и го отведе до маса за двама до остъклената стена. Гледката към океана беше зашеметяваща.

— Колежката ви телефонира и съобщи, че ще закъснее — каза младата жена, очевидно говорейки за Деми. — Помоли да не я чакате за вечеря, щяла да дойде по-късно.

Той се намръщи — не беше очаквал подобен развой на събитията. Изгаряше от нетърпение да се срещне с Роуз и да получи информация за Нина. Ала знаеше, че трябва да играе по правилата на онези, които го държаха под непрекъснато наблюдение, затова промърмори:

— Добре… Благодаря.

Към масата се приближи млад сервитьор. Ако Том Круз си беше направил пластична операция за разкрасяване, може би щеше да прилича на този младеж.

Джо си поръча бира, сетне отиде в тоалетната. Застана пред огледалото и потръпна от отвращение. Наболата му брада му придаваше вид на престъпник от старомоден комикс. Изми лицето и ръцете си, среса косата си и се опита с длан да поизглади измачканото си яке. Отново се огледа И си помисли, че повече му подхожда да седи под някой мост отколкото в изискания ресторант.

Върна се на масата, отпи от леденостудената бира и се огледа. Забеляза няколко прочути личности. През три маси от неговата седеше актьор, участващ предимно в уестърни. Беше брадясал като Джо, косата му беше сплъстена като на момченце, току-що станало от леглото. Носеше износени черни джинси и вълнено поло.

Още по-колоритен беше друг актьор, номиниран за „Оскар“, и известен с пристрастеността си към дрогата. Носеше черни мокасини на бос крак, зелен панталон за голф, кафяво спортно карирано сако и светлосиня джинсова риза. Облеклото му безусловно беше ексцентрично, но най-забележителни бяха кръвясалите му очи и зачервените му, подпухнали клепачи. Джо се поотпусна и дори се усмихна на сервитьора, който му поднесе вечерята печена на скара пъстърва върху канапе от манго, залята със сос от лютиви червени чушки.

Докато се хранеше, той изпод око оглеждаше посетителите на съседните маси. Забеляза, че дори неизвестните личности бяха колоритни, изключително красиви и се държаха така, сякаш са пред кинокамера.