Единственият оцелял

— Знам. Бях в къщата на Делмънови и видях какво се случи с тях и с Лайза.

Тя тревожно го изгледа, очите й се разшириха от изненада:

— Нима наистина си бил там, когато това се е случило?

— Да.

Малката й длан се вкопчи в неговата:

— Видя ли…

Той кимна.

— Не става въпрос за самоубийство, а за хладнокръвно убийство — прошепна тя. — Но как, за Бога, си оцелял?

— Избягах.

— Докато все още са ги избивали ли?

— Чарли и Джорджин вече бяха мъртви, Лайза бе обгърната от пламъци.

— Значи не е била мъртва, когато си побягнал, така ли?

— Не. Стоеше права и гореше като факла, но не издаваше нито звук.

— Избягал си тъкмо навреме. Спасил си се като по чудо.

— Как е станало, Роуз, как са го направили?

Тя се втренчи в стиснатите им длани и не отговори на въпроса му. Дълго мълча, сетне промълви, сякаш на себе си:

— Мислех, че постъпвам правилно, като съобщих новината на семействата, чиито близки са загинали при тази катастрофа. Но ето, че станах причина за това безсмислено кръвопролитие.

— Наистина ли си била на борда на полет 353? — попита Джо.

Тя отново срещна погледа му:

— Пътувах в икономичната класа. Шестнайсети ред, място В, второто до илюминатора.

Изражението й показваше, че не лъже.

— Наистина ли си останала невредима? — прошепна той.

— Непокътната — поправи го Роуз, подчертавайки колко чудодейно е било спасението й.

— Още един човек се е спасил.

— Кой ти каза?

— Не бяха Делмънови, нито който и да е било от хората, с които си разговаряла. Всички до един ти вярват и пазят тайната, която си споделила с тях. Помниш ли Джеф и Мърси Ийлинг?

Тя се усмихна:

— Как да не си ги спомням. Те са собствениците на онази конеферма…

— Днес следобед бях там.

— Те са много симпатични хора. Допада ми начинът им на живот. Поздравявам те, задето си се добрал до тях. Добър журналист си, притежаваш верен инстинкт.

— Работя добре, когато си струва, когато смятам, че съм полезен на обществото.

Очите й бяха черни като нощно небе, но блестяха като езера. Джо се запита дали тайните, скрити в тях, ще го повлекат към дъното, или ще му помогнат да се задържи на повърхността.

— Толкова ми е мъчно за пътниците на самолета — прошепна Роуз. — Съжалявам, че умряха без време, съжалявам и семействата им… и теб, Джо.

— Не си знаела, че ги излагаш на опасност, нали?

— Не.

— Тогава нямаш вина.

— Въпреки това ме измъчват угризения на съвестта.

— Сподели с мен тайната си, Роуз. Изминах толкова път, докато те намеря. Кажи ми онова, което си съобщила на другите.

— Не бива. Не искам да загинеш като другите. Мъртви не са само семейство Делмън, но още половин дузина хора.

— Не ме е страх от нищо.

— Но аз се страхувам, защото знам на каква опасност те излагам.

— Не може да ми се случи нищо по-страшно от това, което вече изживях. Разбери, че откакто загинаха близките ми, вече съм мъртъв. Само ти можеш да ме върнеш към живота, ако наистина се е случило онова, което подозирам.

— Добър човек си, Джо. Животът е пред теб, можеш да промениш този объркан свят.

— Не и докато съм в това състояние.

В очите й, които приличаха на бездънни езера, се четеше мъка и съжаление. Внезапно той изпита непреодолим страх, но напразно се опитваше да извърне поглед очите й го притегляха като с магнит. Знаеше, че е настъпил моментът да зададе въпроса, който го вълнуваше, преди смелостта отново да го напусне.

— Роуз, къде е дъщеря ми? Къде е Нина?

Тя се поколеба, сетне извади от джоба на тъмносиньото си сако някаква снимка.

Джо видя, че това е фотография на надгробната плоча с бронзовата табелка, на която бяха гравирани имената на жена му и на дъщерите му — една от снимките, които беше направила предишния ден.

Роуз стисна ръката му, после я пусна и му подаде фотографията, а той промълви:

— Не е тук. Криси и Мишел са в гроба, но Нина не е при тях.

Роуз прошепна:

— Отвори сърцето си. Отвори сърцето и ума си и кажи какво виждаш.

Най-сетне се готвеше да му поднесе възкресяващия дар, който бе дала на Нора Вейдън, на Чарли и на Джорджин, на другите хора, които бяха загубили близките си при катастрофата.

— Какво виждаш, Джо?

— Надгробна плоча.

— Отвори съзнанието си.

Очаквайки прозрението, което не можеше да изрази с думи и което караше сърцето му лудо да бие, той се втренчи в снимката и промълви:

— Виждам гранит, бронз… тревата наоколо.

— Отвори сърцето си — настойчиво прошепна тя.

— Трите имена… датите…

— Продължавай.

— Слънчева светлина… сенки.

— Отвори сърцето си.

Макар че искреността й бе очевидна, думите „Отвори сърцето си, отвори съзнанието си“, които тя повтаряше като мандра, започнаха да му се струват безсмислени, сякаш тя не бе учен, а гуру на движението „Нова ера“.

— Отвори съзнанието си — отново прошепна тя. — Постарай се не само да гледаш, а да видиш.

Крилата на надеждата, на които се рееше той, внезапно се прекършиха, лицето му помръкна.

— Не усещаш ли нещо странно, като докосваш снимката?

Той се канеше да отговори отрицателно, да каже, че това е само една лъскава фотография — противна и студена — но в този миг наистина почувства нещо необикновено.