Единственият оцелял

Втренчи се в пръстите си и изпита усещането, че ги наблюдава под микроскоп — виждаше всяка вдлъбнатина, извивка и гънка. Усещането беше повече от странно — сякаш в пръстите му се бяха съсредоточили всички нервни окончания на тялото му.

Отначало не можа да възприеме информацията, която получаваше. Бе поразен от гладката повърхност на фотографията, но също и от хилядите микроскопични вдлъбнатини на повърхността й, които не се виждаха с просто око, както и от усещането за боите, фиксатора и другите химикали, пресъздаващи изображението на надгробната плоча.

Не видя, но усети как снимката придобива дълбочина, сякаш не беше двуизмерна, а прозорец към гроба. Прозорец, през който можеше да протегне ръка. Почувства върху пръстите си топлината на лятното слънце, грапавината на гранита и на бронза, допира на тревата.

А още по странно бе, че усещаше цветовете, сякаш невроните в мозъка му се бяха преплели и объркваха възприятията му. Едва чуто промълви:

— Синьо… — Моментално почувства заслепяваща светлина и сякаш някъде отдалеч се чу да казва: — Светло…

Чувството за цвят и светлина постепенно придоби визуални измерения — стаята започна да изчезва сред синкавата мъгла.

Джо се разтрепери и изпусна снимката, сякаш беше опарила ръката му.

Ярката синя светлина се съсредоточи в една точка в центъра на зрителното му поле, както изчезва картината на екрана на телевизора, когато го изключим. Точката продължи да се смалява, докато накрая се превърна в миниатюрна звездичка, която експлодира и изчезна.

Роуз Тъкър се приведе към Джо.

Той се втренчи в повелителните й очи и забеляза нещо различно от онова, което беше видял досега. Бяха състрадателни и интелигентни както преди, в тях се четеше скръб и съжаление. Ала сега му се стори, че вижда онази Роуз, яхнала буен кон, препускащ в галоп към бездна, към която води и него.

Тя сякаш прочете мислите му, защото каза:

— Онова, от което се страхуваш, няма нищо общо с мен. Страхът ти е породен от нежеланието да отвориш съзнанието си за нещо, в което отказващ да повярваш.

— Ти… ти се опитваш да ме хипнотизираш — прошепна Джо.

— Не го вярваш, нали? — спокойно попита Роуз.

— Има нещо върху снимката — промълви той и гласът му потрепери от отчаяние.

— Не те разбирам.

— Отгоре има някакво химическо вещество…

— Не е вярно.

— Наркотик, предизвикващ халюцинации, който се абсорбира през кожата.

— Не е вярно.

Той продължи да разсъждава на глас, сякаш не я чуваше:

— … и е изострило възприятията ми. — Млъкна и машинално избърса дланта си в джинсите си.

— Глупаво е да мислиш, че върху снимката е имало вещество, което е проникнало в кръвта ти само за няколко секунди и е въздействало на съзнанието ти.

— Лъжеш!

— Не, казвам самата истина.

— Лесно е да ме заблудиш — не съм фармаколог.

— Тогава се консултирай със специалист — спокойно отвърна тя.

— Мамка му! — изруга Джо и за миг изпита към нея същия гняв, който бе почувствал към Барбара Кристмън.

За негова изненада Роуз не се разсърди, дори тонът й стана още по-дружелюбен:

— Онова, което изпита преди малко, се нарича синестезия.

— Какво?

— Синестезията е усещане, породено в една реалност, докато причината е в друга.

— Дрън-дрън!

— Изслушай ме, ще ти дам пример. Да речем, че се изсвирват няколко такта от известна мелодия, но вместо да ги чуеш, виждаш определен цвят или долавяш определен аромат. Всеки, който се докосне до тази снимка, изпитва това усещане, което по принцип е необичайно, но е често срещано при окултистите.

— Окултисти ли? — презрително възкликна Джо. — Нямам нищо общо с окултните науки, доктор Тъкър. Аз съм… или поне бях, криминален репортер. Вярвам само на фактите.

— Синестезията не е резултат от религиозно убеждение, Джо. Научно документирано е, че се е проявявала дори при агностици. Някои колеги смятат, че синестезията е проява на no-висше състояние на съзнанието.

Очите й, които преди малко бяха като студени езера, сега приличаха на пламтящи огньове и когато той се втренчи в тях, отмести погледа си, сякаш се страхуваше, че пламъците ще обхванат и него. Още се питаше дали наистина е видял нещо зло в нея, или само му се искаше да го види, и беше много объркан.

— Ако повърхността на фотографията е покрита с някакво наркотично вещество, което се просмуква през кожата — търпеливо обясни тя, — тогава въздействието му щеше да продължи, дори след като изпусна снимката.

Той мълчеше, защото нямаше аргументи, с които да й възрази.

— Но когато пусна фотографията, въздействието престана. Онова, което изпита преди малко, не е илюзия…

— Къде е Нина? — нетърпеливо я прекъсна той. Роуз посочи снимката:

— Разгледай я внимателно и ще видиш.

— Не, не искам!

— Не бой се.

В него се надигна неконтролируем гняв, който го изплаши, но той вече не можеше да се владее:

— Къде е Нина, да му се не види?

— Отвори сърцето си.

— Престани с тези глупости!

— Отвори съзнанието си.

— Докога ще повтаряш едно и също? Докато обезумея ли? Това ли искаш?

Роуз помълча, докато той се поовладя, сетне кротко каза: