Единственият оцелял

Сетне отекна изстрел. Джо изтръпна. Страхуваше се да мисли за изстрела, който бе изплющял като камшик и звукът бе отекнал навътре в океана, страхуваше се да мисли, че Роуз лежи на пясъка с куршум в главата, че единствената му връзка с Нина е прекъсната…, ала при все това ужасяващите мисли нахлуваха в главата му и се врязваха в съзнанието му, оставяйки дълбоки следи. Яростта го заслепи като преди години, когато го бяха отстранили от боксовата лига и когато бе осквернил църквата, завладян от безпомощен гняв, превърна го в безмилостен хищник, който мълниеносно се нахвърля върху жертвата си. Реагира така, сякаш непознатият беше виновен, задето бедният Франк беше останал инвалид, сякаш този мръсник беше направил някаква магия, за да се деформират ставите на Франк, сякаш този главорез бе излял елексира на лудостта в главата на капитан Блейн. Изрита го в слабините, а когато онзи изкрещя и се преви, хвана главата му и го заблъска с коляно. Чу как носът му изхрущя и се счупи, усети как зъбите на убиеца се забиват в коляното му, но пред очите му като че беше паднала червена завеса. Нападателят се просна по гръб и се задави от кръвта. Задъхваше се и плачеше като дете, но Джо вече беше напълно обезумял, превърнал се беше в ураган от ярост, скръб и разочарование. Ритна го отново в ребрата и дори не усети болка, сетне се опита да смаже с крак гърлото му, но вместо това стъпка гръдния му кош. Щеше да опита отново… и отново, докато го убие, ако върху него не беше връхлетял трети нападател.

От силния удар той се просна по корем, а убиецът го възседна. Джо извърна глава и се опита да го отхвърли, но се задъха и силите го напуснаха.

Докато безпомощно се опитваше да си поеме дъх, усети как към челото му се притисна хладен метал. Разбра какво е, преди да чуе заплахата:

— Ако толкова искаш, с удоволствие ще ти пръсна черепа! — В гласа на непознатия се долавяха нотки на задоволство. — Ще го направя, тъпако!

Джо престана да се съпротивлява, само се опитваше да си поеме дъх.

— Отговори, задник такъв! — кресна непознатият, който явно беше раздразнен от мълчанието му. — Искаш ли да ти пръсна мозъка, а?

— Не.

— Искаш ли?

— Не.

— Ще се подчиняваш ли?

— Да.

— Търпението ми започва да се изчерпва.

— Добре…

— Мръсник! — процеди нападателят.

Джо мълчеше и плюеше пясък. Дишаше на пресекулки, докато се мъчеше да се съвземе. Опитваше се да предотврати завръщането на лудостта, която го бе обзела преди секунди. В съзнанието му се въртеше една и също натрапчива мисъл: „Къде е Роуз?“

Човекът върху него също дишаше на пресекулки, дъхът му вонеше на чесън. Известно време остана неподвижен, което позволи на Джо не само да се успокои, но и отчасти да възвърне силите си. Усети аромата на лимонов одеколон и на цигарен дим, които се смесваха с вонята на чесън.

„Какво се е случило с Роуз?“ — запита се отново.

— Сега ще се изправим — дрезгаво прошепна нападателят. — Първо аз, ама да знаеш, че туй нещо непрекъснато ще е насочено към главата ти. Ще лежиш неподвижно, докато ти кажа да станеш. — За да подсили ефекта от думите си, още по-силно притисна дулото на револвера в лицето му и го завъртя, при което Джо неволно прехапа устни. Ясно ли е, Карпентър?

— Да.

— Спокойно мога да те очистя и да си тръгна.

— Обещавам да се подчинявам.

— В абсолютна безопасност съм, никой не може да ми стори каквото и да било.

— Най-малко пък аз — промърмори Джо.

— Значката ме пази.

— Както кажеш…

— Май не ми вярваш! Ако искаш, ще ти я покажа и ще я забода на шибаната ти уста.

Джо предпочете да си замълчи.

Нападателите не бяха извикали „Полиция!“, което съвсем не означаваше, че не са полицаи, а само, че не искаха да се разкрият. Навярно се надяваха набързо да свършат работата си и да изчезнат, преди да са се появили представители на местните власти, които ще започнат да задават неудобни въпроси. Ако не бяха хора на „Текнолоджик“, вероятно зад тях стоеше някаква правителствена организация. Не се бяха представили като агенти от ФБР или от Отдела за борба с наркотиците, ето защо вероятно бяха служители на някоя от секретните агенции, спонсорирани с милиарди долари, които правителството взимаше от тъй наречената „черна каса“.

Непознатият най-сетне се изправи на крака, отстъпи назад и замахна с оръжието:

— Ставай!

Джо се подчини и с облекчение забеляза, че зрението му се беше приспособило към тъмнината. Когато преди около две минути изскочи от банкетната зала и затича на север по брега, му се бе сторило, че мракът е непрогледен. След като отчасти беше възвърнал способността си да вижда в тъмнината, нямаше да пропусне да избяга, ако щастието му се усмихне.

Едва сега разпозна нападателя — беше белокосият разказвач на призрачни истории, който вече не носеше шикозната сламена шапка. Белите му дрехи и дългата му побеляла коса привличаха оскъдната светлина и от него се излъчваше сияние, като че беше видение, появило се по време на спиритически сеанс.

Джо погледна назад към ресторанта. Зърна хора, седящи около масите, но те положително не виждаха онова, което ставаше на брега.