Единственият оцелял

Агентът, когото беше обезвредил и който още лежеше на пясъка, продължаваше да плюе кръв и се прививаше от болка. Мъчеше се да спре безпомощните си сълзи, като сипеше порой от ругатни.

— Роуз! — изкрещя Джо.

— Затваряй си плювалника! — изсъска беловласият.

— Роуз!

— Млъквай и се обърни!

В този момент от мрака изникна друг човек, който незабелязано се беше приближил, пристъпвайки безшумно по пясъка:

— Въоръжен съм с магнум 44-ти калибър, който в момента е насочен към главата ти.

Очевидно беловласият беше изненадан не по-малко от Джо от обрата на събитията.

Новодошлият продължи с все тъй заплашителен тон:

— Знаеш колко мощно е това оръжие, нали? Като нищо ще ти пръсне черепа.

Смаяният разказвач на страшни истории, който от изненада беше станал безпомощен като призрак, изтърси:

— Мамка му!

— Не само ще пръсне черепа ти, ами ще отнесе и главата ти — натърти непознатият. — Това чудо разбива врати. Хвърли оръжието си пред Джо.

Беловласият се поколеба.

— Веднага!

Опитвайки се да запази достойнството си, разказвачът се подчини.

Спасителят с магнума нареди:

— Вземи го, Джо.

Докато Джо се навеждаше, видя как новодошлият чернокож, облечен в черно, замахна с оръжието си като с бухалка и цапардоса по главата беловласия, който се просна по корем на пясъка. Чернокожият обърна главата му, за да се увери, че онзи няма да се задуши, и подкани Джо да побързат.

Агентът със счупения нос беше престанал да ругае и отново хлипаше от болка.

— Хайде, Джо — отново го подкани чернокожият.

Джо си каза, че хората на Махалия не са безпомощни аматьори, за каквито ги беше мислил.

— Къде е Роуз? — попита нетърпеливо.

— Намерихме я. Последвай ме.

Двамата забързаха в посоката, в която Джо и Роуз се бяха отправили, когато главорезите изневиделица връхлетяха върху тях.

В мрака едва не се спънаха в някакъв човек, който лежеше на пясъка — очевидно беше първият нападател, който бе стрелял.

Роуз стоеше в сянката на надвиснала скала. Въпреки че беше тъмно като в рог, Джо видя, че тя трепери като лист и се е превила на две.

Изненада се от облекчението, което изпита, не само защото тя беше единствената му връзка с Нина, но и защото му беше станала симпатична. Радваше се, че е жива и невредима. Наистина преди малко го беше разгневила, разочаровала и объркала, но не можеше да забрави добротата в погледа й, нежността и състраданието й по време на срещата им на гробището. Дори и в мрака се долавяше магнетизмът й, странната аура на тайнственост, която я обгръщаше. Тази жена притежаваше сила и мъдрост, присъщи на великите пълководци и на съветници, които са в състояние да поведат след себе си цели армии или тълпи от вярващи, да ги подтикнат към саможертва. Помисли си, че е напълно възможно да е излязла от дълбините на океана, че се чувства еднакво добре на сушата и във водата, че е донесла със себе си чудните тайни на друго измерение.

До нея стоеше друг мъж, също облечен в черно, напомнящ на призрачен силует. В мрака се различаваше само русата му коса, която блестеше като фосфоресциращи водорасли.

— Роуз, добре ли си? — попита Джо.

— Онзи успя да ми нанесе няколко удара — отвърна тя. По гласа й личеше, че изпитва болка.

— Чух изстрел — разтревожено продължи той. Искаше му се да я докосне, но не знаеше дали трябва. След миг осъзна, че я държи в прегръдките си и силно я притиска до гърдите си.

Роуз изстена от болка и той понечи да я пусне, ала за миг тя задържа ръката му, за да му покаже колко признателна е за загрижеността му:

— Добре съм, нищо ми няма… ще се оправя.

Откъм скалата, надвиснала над ресторанта, се чуха викове. Агентът със счупения нос закрещя за помощ.

— Трябва веднага да изчезнем — промърмори русокосият. — Онези всеки момент ще бъдат тук.

— Кои сте вие? — попита Роуз.

— Не са ли хората на Махалия? — изненадано попита Джо.

— Не. Никога не съм ги виждала.

— Аз съм Марк — каза русокосият, — а това е Джошуа.

Чернокожият избърбори нещо неразбираемо, но Роуз изненадано го изгледа и промълви:

— Не е за вярване!

— Какви са тези хора? — недоумяващо попита Джо.

— Всичко е наред — отвърна тя. — Изненадана съм, въпреки че би трябвало да го очаквам.

— С вас сме от една и съща страна на барикадата, доктор Тъкър — продължи чернокожият. — Най-малкото враговете ни са едни и същи.

В далечината се чу бръмченето на хеликоптер — отначало бе тихо като туптене на сърце, сетне зазвуча като тропот на копита на кон, яхнат от безглав ездач.

ГЛАВА 15

След като бяха откраднали само свободата си, те побегнаха като крадци покрай скалите, които се извисяваха и се снижаваха, сякаш отразяваха нивото на адреналина в кръвта на Джо.

Докато бягаха, Джо чу Джошуа да говори с някого. Той погледна назад и видя, че чернокожият мъж носи клетъчен телефон. След като чу думата „кола“, разбра, че бягството им се планира и координира, даже в момента.