Единственият оцелял

— Не искам да обезумееш. Попита ме за Нина. Искаше да знаеш истината за твоето семейство, затова ти дадох снимката…, за да видиш.

Волята й надделя над неговата и той машинално посегна към фотографията.

— Спомни си какво усети преди малко — промълви тя. — Позволи на същото чувство да те завладее.

Ала той напразно опипваше снимката — не изпита отново странното усещане. Плъзгаше пръстите си по гланцовата й повърхност, но не чувстваше, че докосва бронза, гранита и тревата, синевата и ярката светлина не се появиха. Отчаяно захвърли фотографията и прошепна:

— Господи, сигурно съм полудял. Защо ли изобщо те слушам?

Тя само се усмихна и спокойствието й отново го вбеси. Протегна му ръка, но той отказа да я поеме. Макар да не вярваше на нейните брътвежи, все пак почувства странна вина, че като не е успял отново да се потопи в призрачната ярка синева, е извършил предателство спрямо любимите си същества. Каза си, че ако преживяното е било плод на някаква халюцинация, предизвикана от наркотично вещество или чрез хипноза, то е без значение. Дори отново да види синята светлина, не ще може да върне онези, които бяха безвъзвратно загубени.

— Не се притеснявай, Джо. Всичко е наред. Понякога, но не винаги, напоената фотография е достатъчна…

— За какво говориш? — сопна се той.

— Онова, което изпита преди малко, е съвсем нормално. От време на време се появява човек като теб и единственият начин да го убедиш, е галваничният контакт.

— Не разбирам за какво говориш.

— За докосването.

— Какво докосване?

Вместо да отговори, Роуз взе снимката и се втренчи в нея, сякаш виждаше нещо, което той не можеше да съзре. Ако беше развълнувана, то добре се владееше, защото изглеждаше спокойна като повърхността на езерце в безветрена вечер.

Спокойствието й отново го вбеси:

— Кажи ми къде е Нина? Къде е момиченцето ми? — извика гневно.

Роуз невъзмутимо пъхна снимката в джоба си и каза:

— Да предположим, че съм член на екип от учени, които работят върху революционни медицински технологии и които неочаквано са открили, че съществува живот след смъртта.

— Трудно ще ти бъде да ме убедиш! — тросна се той и още повече се нервира, защото спокойствието й се противопоставяше на неговото раздразнение.

— Идеята не е безумна, колкото изглежда. Откритията в молекулярната биология и в някои области на физиката, направени през последните двайсет години, доказват, че вселената не е възникнала от само себе си, а е била създадена.

— Защо отклоняваш въпроса ми? Къде държиш Нина? Защо толкова време ме остави да се измъчвам и да си мисля, че е мъртва?

Лицето й остана почти свръхестествено спокойно. Гласът й продължаваше да бъде мек като на проповедник от японската будистка секта „Зен“.

— Ако науката ни позволява да прозрем истината за живота след смъртта, наистина ли искаш да видиш доказателството? Повечето хора ще отговорят положително, без да се замислят как онова, което ще научат, безвъзвратно ще промени житейската им философия и целите, които си поставят. Какво ще се случи, ако под въздействието на наученото обезумееш? Ще пожелаеш ли да разбереш истината дори ако е не само извисяваща, но и страшна, ако е много поучителна, но и невероятна?

— За мен това са празни приказки, доктор Тъкър, като лечението с кристали, направляването на духа и малките сиви човечета, които отвличат хора и експериментират с тях в космическите си кораби.

— Опитай се не само да гледаш, а да видиш.

Гневът му беше като очила с червени стъкла, през които нейното спокойствие му изглеждаше като средство за манипулация. Скочи от стола и сви юмруци:

— Какво си носила със себе си и защо онези типове от „Текнолоджик“ са убили триста и трийсет души, за да те спрат?

— Тъкмо това се опитвам да ти кажа.

— Тогава го направи!

Роуз затвори очи и скръсти ръце, сякаш чакаше бурята в душата му да премине, но спокойствието й само разпали гнева му.

— Кажи ми каква е ролята на Нортън Нелър, който е бил твой шеф, както и мой? — кресна той.

Роуз мълчеше.

— Защо се самоубиха съпрузите Делмън и Лайза? Защо са сложили край на живота си Нора Вейдън и капитан Блейн? Възможно ли е техните самоубийства всъщност да са убийства, както твърдиш? Кои са хората, които ме преследват? За какво е всичко това, по дяволите? — Разтрепери се като лист и възкликна: — Къде е Нина?

Роуз отвори очи и разтревожено го изгледа — думите му най-сетне бяха проникнали през бронята на спокойствието й:

— За какви хора говориш?

— За двамата главорези, които работят за „Текнолоджик“, за някаква шибана полицейска служба…

— Сигурен ли си?

— Видях ги, докато обядвах.

Роуз скочи на крака и се загледа в ниския таван, сякаш се намираше в подводница, потъваща в бездна, и докато трескаво пресмяташе силата на смазващото налягане, чакаше първите признаци за повреда в корпуса.

— Ако двама от тях са в ресторанта, положително още двама чакат отвън — продължи Джо.

— Мили Боже!

— Махалия се опитва да измисли как да ни изведе след затварянето на заведението, без да ни видят.

— Тя… тя не разбира на каква опасност се излага. Трябва да излезем от тук още сега.

— Обеща хората й да скрият асансьора с кашони…