Едно

Обърнах се и се отдалечих от него, като го оставих до крилото на изтребителя. Толкова ли е предопределен живота ни от втълпените псевдоистини, че нищо не може да се промени?, помислих си аз. Щях ли аз да се променя, щях ли да се вслушам в себе си, ако бях той?

Той не заговори по-високо, нито извика след мен. Говореше така, сякаш не беше забелязал, че съм си тръгнал.

— Какво искаш да кажеш с това, че аз нося отговорността?

Какво странно чувство. Аз разговарях със себе си, но неговото мислене не беше моето, за да може да се промени. Ние можем да преобразим живота си само в този миг-вечност, който е нашето „сега“. Придвижим ли се само на един момент от това сега, изборът вече не е наш, а на някого другиго.

Напрегнах се, за да чуя гласа му.

— Колко души ще убия? Тръгнах обратно към него.

— През 1962 година ще те изпратят в Европа с 478-ма Тактическа ескадрила. Това ще бъде наречено „Берлинската криза“.

Ти ще запаметиш маршрути до една първостепенна и две второстепенни цели. А пет години по-късно от сега има доста добър шанс да пуснеш водородна бомба над Киев.

Наблюдавах го.

— Градът е известен предимно с издателска и филмова индустрия, но за теб ще бъдат от значение разпределителната гара насред града и завода за инструментално оборудване в околностите му.

— Колко души…?

— През гази зима в Киев ще има деветстотин хиляди души и ако ти се подчиниш на заповедите, тези няколко хиляди, които оцелеят, ще съжаляват, че и те не са загинали.

— Деветстотин хиляди души!

— Неовладян гняв, засегната национална гордост, сигурността на свободния свят — казах аз, — ултиматуми един след друг…

— И аз ще… ти пусна ли бомба? — Той беше стегнат като стомана, докато слушаше бъдещето си. Отворих уста да кажа „не“, руснаците се въздържаха, но мозъкът ми пламна от гняв. Едно алтернативно аз от някакво изтребление от друго минало ме стисна за врата и заговори яростно, глас-бръснач, който отчаяно се мъчеше да излезе. - Разбира се, че я пуснах! Не задавах въпроси, също като теб! Мислех си, че щом има война, Президентът е този, който разполага с всички факти, той взима решенията, той носи отговорността. Никога, докато не излетях, не бях се замислял, че Президентът не може да бъде отговорен за пускането на бомбата, защото Президентът не умее да управлява самолет.

Мъчех се да се овладея, но не можех.

— Президентът не може да различи бутон за изстрелване на ракети от кормилен педал, Главнокомандващият не знае как да включи двигателя и изрулира по пистата — без мен той би бил само един безвреден глупак във Вашингтон и светът щеше да се размине с неговата ядрена война. Но, Ричард, оня глупак има на разположение мен! Той не знае как да избие милиони хора, затова аз го направих вместо него! Неговото оръжие не беше бомбата, неговото оръжие бях аз! Но тогава още не ми беше хрумнало, че само неколцина от нас по света знаят как и че без нас можеше и да няма война! Аз унищожих Киев, можеш ли да го повярваш, аз изпепелих деветстотин хиляди души, защото някакъв луд… ми наредил да го направя!

Лейтенантът ме гледаше със зяпнала уста.

— Военно-въздушните сили учат ли ви на етика? — изсъсках аз. — Имали ли сте някога часове, наречени „Отговорност на бойните пилоти“? Никога не сте имали и няма и да имате някога! Военно-въздушните сили казват: изпълнявай заповедите, прави, каквото ти каже твоята страна, независимо дали е права или греши. Тя не ти казва, че ще трябва да живееш със своята съвест, прав или неправ. Ти изпълняваш своята заповед да изгориш Киев и шест часа по-късно един приятел, когото ти наистина би харесвал, пилот на име Павел Чернов, изпълнява своите заповеди и изпепелява Лос Анжелос. Всички загиват. Ако ще трябва да убиеш себе си, когато избиваш руснаците, тогава защо изобщо да ги убиваш!

— Но аз… аз положих клетва да изпълнявам заповеди!

Разяреният внезапно пусна гърлото ми от отчаяние и изчезна. Усетих отново гласа на разума.

— Какво могат да ти направят, ако пощадиш милион животи, ако не изпълниш заповедите? — попитах аз. — Ще те нарекат непрофесионален пилот? Ще те изправят пред военен съд? Ще те убият? Това по-лошо ли ще бъде от онова, което си причинил на град Киев?

Той ме изгледа продължително, в мълчание.

— Ако можеше да ми кажеш нещо, което аз да ти обещая, че ще запомня — проговори накрая той, — какво би ми казал? Че се срамуваш от мен ли?

Въздъхнах, внезапно изпитал умора.

— О, момчето ми, много по-лесно щеше да ми бъде, ако ти не поемаше нищо и просто държеше, че си прав като изпълняваш заповеди. Защо трябваше да си толкова свястно момче?

— Защото аз съм вие, сър — отговори той. Усетих докосване по рамото и вдигнах очи към сиянието на златиста коса в лунната светлина.

— Ще ме представиш ли? — каза Лесли. Сенките очертаваха една вълшебница в нощта.

Аз моментално се стегнах, доловил какво възнамерява да направи тя.