Едно

Миг по-късно джипът даде на задна, после включи на първа скорост, форсира, изрева и зави покрай самолета. И да ни беше видял шофьорът, по нищо не пролича. Преди да успеем да отскочим, фаровете блеснаха като ослепителни слънца в очите ни.

— ПАЗИ СЕ! — извиках аз, но твърде късно. Лесли изпищя.

Джипът връхлетя челно срещу ни и премина през нас невъзмутимо, после отмина, увеличавайки скоростта си.

— О, бях забравил — казах аз. — Извинявай.

— Трудно се свиква с това! — каза тя, останала без дъх.

Край крилото на самолета се появи една фигура.

— Кой е там? Наред ли сте?

Беше в тъмен екип за полет с яке, самият той смътен призрак в лунната светлина. По якето съзирах бели бродирани нашивки с отличителните черти на младши лейтенант.

— Ти иди — пошепна Лесли. — Аз ще остана тук. Кимнах и я прегърнах, после заобиколих крилото, за да отида при него.

— Наред съм. Разрешете да се присъединя към вас — казах му аз и се усмихнах в себе си, понеже и след толкова години гласът ми прозвуча като на кадет.

— Кой е?

Защо трябваше да задава такива трудни въпроси?

— Сър — отвърнах аз, — младши лейтенант Бах, Ричард Д., А-О-Три-Нула-Осем-Нула-Седем-Седем-Четири, сър!

— Майз, ти ли си? — разхихика се той. — Какво си дошъл тук да се правиш на клоун?

Фил Майзънхалтър, помислих си аз. Какъв приятел беше той! Десет години по-късно щеше да бъде мъртъв, свален с неговия Р-105 във Виетнам.

— Не е Майз — казах аз. — Ричард Бах е, това си ти от бъдещето, тридесет години след тази нощ. Той се взря в мрака.

— Кой си ти?

Ако ще караме дълго така, помислих си аз, по-добре ще е вече да посвикнем с този въпрос.

— Аз съм ти, лейтенант. Аз съм ти, но с малко повече житейски опит. Аз съм човекът, извършил всички грешки, които ти ще направиш, но все някак оцелял.

Той се приближи още, като ме разглеждаше в мрака, все така смятайки, че това е някаква шега.

— Аз да правя грешки ли? — каза той с усмивка. — Трудно е да го повярвам.

— Ако предпочиташ, наречи ги ненадейни поучителни опити.

— Смятам, че ще ги избегна — каза той.

— Ти вече направи една голяма грешка — продължих да го притискам аз, — като постъпи при военните. Сега хитрото ще е да напуснеш. Тоест, не хитрото, а мъдрото ще е да напуснеш.

— Ха! — възкликна той. — Аз тъкмо завърших школата за летци! Още не мога да повярвам, че съм пилот от военно-въздушните сили, а ти ми разправяш да напусна? Хубава работа. И какво друго знаеш?

Той явно ме смяташе за някаква игра и приемаше да влезе в нея.

— Добре — казах аз, — в миналото, спомням си, аз смятах, че използвам въздушните сили, за да се науча да летя. Но фактът е, че Въздушните сили ме използваха мен, а аз не го знаех.

— Но аз знам това! — каза той. — Аз обичам страната си, представи си, и ако трябва да се сражаваме, за да запазим свободата й, аз ще отида!

— Помниш ли лейтенант Уайът? Разкажи ми за лейтенант Уайът.

Той ме погледна косо, смутено.

— Казваше се Уайат — поправи ме той. — Инструктор по предполетни тренировки. Преживял беше нещо в Корея и беше малко откачил. Заставаше пред класа ни и изписваше с големи букви на дъската: УБИЙЦИ! После се обръщаше към нас с лице като самата ухилена смърт и казваше Това сте вие. Та това беше Уайат.

— Знаеш ли какво ще научиш в бъдещето си, Ричард? — казах аз. — Ти ще разбереш, че лейтенант Уайат е бил най-здравомислещият човек, когото изобщо си срещал във Военно- въздушните сили.

Той поклати глава:

— Знаеш ли, понякога съм си представял какво ли би било да се срещна с теб, да поговоря с човека, който ще бъда след тридесет години. Но ти не приличаш на него. Ни най-малко! Той се гордее с мен!

— И аз се гордея с теб — казах му. — Но по съвсем други причини от тези, които си представяш. Аз се гордея с теб, защото знам, че правиш най-доброто, което умееш да правиш. Но не се гордея, че най-доброто, което умееш да правиш, е да се хванеш доброволно да убиваш хора, да обстрелваш с ракети и напалм села, пълни с ужасени жени и деца.

— Като нищо ще го правя! — каза той. — Аз ще летя с прехващачите „въздух-въздух“ от противовъздушната отбрана!

Не казах нищо.

— Да, именно противовъздушната отбрана ми харесва…

Само го погледнах в тъмното.

— Ей, аз служа на страната си и ще правя всичко, което…

— Ти можеш да служиш на страната си по десет хиляди други начина — казах аз. — Кажи ми, защо си тук? Достатъчно ли си откровен пред себе си, за да го осъзнаеш поне?

Той се поколеба.

— Защото искам да летя.

— Ти умееше да летиш и преди да постъпиш във Военновъздушните сили. Ти можеше да летиш с „Чесна“ и „Пайпър Къб“.

— Те не са… достатъчно бързи.

— Не като на плакатите в наборната служба, нали? „Месните“ не са като самолетите във филмите.

— Не — отговори той след известно мълчание.

— Та защо всъщност си тук?

— Привлича ме съвършената им техника… — Той проверяваше себе си с цялата откровеност, на която се бе научил. — Има нещо в самолетите-изтребите-ли… ц тях има някакво великолепие, каквото няма в нищо друго.

— Кое им е великолепното?