Едно

— Знам как я караш във Филаделфия — как спиш на автогарата, а парите за наема и храната спестяваш, за да си купуваш музика. Мама би припаднала, ако научеше. Ти през цялото време си на ръба на катастрофата.

Момичето кимна.

— И аз бях същата — каза Лесли. — Тогава загубих едно от местата, където работех, и не можех да издържам повече, непрекъснато гладувах. Бях в отчаяние, полудявах просто, но трябваше да се примиря — мама беше права.

Обещах си, че ще отида в Ню Йорк само за една година, ще работя денем и нощем, ще спестявам всеки цент и ще спечеля достатъчно, за да успея да се дипломирам… — Изречението свърши в замислен спомен.

— Но не спечели нищо ли?

— Не… спечелих доста. Отначало успехът ме обсипваше като пороен дъжд: първо като модел, после телевизията. До една година вече бях в Холивуд по договор с „Туенти Сенчъри Фокс“, правех филми. Но това беше успех в бизнес, който не обичах. Никога не се чувствах достатъчно добра или достатъчно хубава; никога не изпитах чувството, че там съм си на мястото.

Но това ми даваше възможност да помагам на семейството си, затова беше неоправдано да напусна и да се върна към музиката. И продължих в киното, не защото бях направила този избор, аз просто останах там, а това бе пасивен избор.

Тя поспря за малко, вглъбена в миналото.

— Сърцето ми не беше в тази работа, разбираш ли, затова можех да си позволя само ограничен успех. Всеки път, когато се зададеше опасност да премина тази граница, аз отхвърлях някое предложение, или изчезвах нанякъде, или се разболявах — все нещо измислях, за да го проваля. Никога не съм приемала, че успеха наистина ме интересува.

Последва миг мълчание — и двете размишляваха над думите й.

— Но можех ли да се оплаквам от хубавите неща, които ми се случваха? Не можех с никого да споделям. Чувствах се самотна. Години наред бях нещастна. — Лесли въздъхна. — Та така. Когато се отказах от музиката, аз получих толкова много успех, колкото можех да понеса. Получих приключения, предизвикателства, вълнуващи неща, огромно познание…

— Не звучи чак толкова зле… — каза младото момиче.

Жена ми кимна:

— Знам. Затова ми беше толкова трудно да го проумея, толкова трудно да се оттегля. Но години по-късно разбрах, че когато съм се отказала от музиката, аз съм се отказала от шанса си за спокоен, радостен живот, през който да правя неща, които наистина обичам. Или поне за дълго съм се отказала.

Слушах я изненадан. Едва сега виждах какво е могло да бъде, какво е изоставила жена ми, когато е прескочила от музиката към ледовете на холивудската си кариера.

Момичето изглеждаше напълно объркано.

— Добре, това е било истината за теб, но ще бъде ли вярно за мен? Какво би трябвало да правя аз?

— Ти си единственият човек на света, който може да отговори на този въпрос. Открий какво истински желаеш и го прави. Недей да изменяш на решението си цели двадесет години, щом можеш още сега да избереш посоката на своята любов. Какво искаш истински?

Тя знаеше от сега.

— Искам да се уча. Искам да правя всичко блестящо — каза тя. — Искам да дам на света нещо изключително!

— И ще го постигнеш. Какво друго?

— Искам да бъда щастлива. И не искам да бъда — Да. И какво друго? Тя се включи в играта.

— Искам да вярвам, че животът има някакво предназначение, което му дава смисъл, някакво водещо начало, което да ми помага и в трудни, и в добри времена. Но това не е религията, защото съм опитвала, наистина опитвах, но вместо отговори, получавах само: „Имай вяра, чедо мое“.

Лесли сви вежди, като си спомни.

Младото момиче продължи, станало внезапно стеснително.

— Иска ми се да вярвам, че има на света и някой друг, който се чувства така самотен, като мен. Иска ми се да вярвам, че ще се открием един друг и… и ще се обичаме, и никога повече няма да бъдем самотни!

— Слушай — каза жена ми. — Всичко, което казваш, всичко, в което искаш да вярваш, вече е действителност. Още известно време ти може и да не намериш някоя част от него, друга част може да дойде дори още по-късно, но това не му пречи да бъде действителност в тази минута!

— Дори този някой, когото ще обичам ли? Има ли наистина някой за мен? И гой ли е истина?

— Той се казва Ричард. Искаш ли да се срещнеш с него?

— Да се срещна с него сега! — възкликна тя и очите й се изпълниха с удивление.

Моята жена ми протегна ръка. Излязох иззад момичето, зарадван, че този аспект на тъй любимата жена е пожелал да се срещне с мен.

Тя ме погледна, загубила дар слово.

— Здрасти — казах аз, изпитвайки известен страх. Колко странно бе да видя това лице — тъй различно от жената, която обичах, и толкова същото!

— Изглеждате много… толкова… голям за мен — откри тя най-после тактичния начин да каже стар.

— По времето, когато ще ме срещнеш, ти ще обичаш по-възрастни мъже — казах аз.

— Аз не обичам по-възрастни мъже — каза жена ми, като ме прегърна през кръста. — Аз обичам този по-възрастен мъж…

Момичето ни наблюдаваше.