Едно

— Само за това пиано ли можеш да мислиш?

— Да.

Момичето заглуши по-нататъшните приказки с ръце, като изпълни стаята с ноти от партитурата пред себе си, пръстите й ставаха ту пеперуди, ту стомана. „Как е възможно такива крехки ръце да имат толкова много сила?“, помислих си аз.

Майка й погледа още миг, извади писмото от плика, остави го отворено на касата от портокали и излезе през задната врата. Момичето продължи да свири.

От това, което ми. бе разказвала Лесли, знаех, че на другия ден ще има рецитал във Филаделфия. Тя ще стане сутринта в четири часа, за да поеме път от близо седемдесет километра — шест часа пеш, с автобус и тролейбус. През целия ден ще ходи на училище, вечер ще изнася рецитали. После ще спи на автогарата до сутрешните си уроци, като ще спестява от наема за стаята, за да си купува музика.

Лесли внезапно се отдръпна от мен, отиде до момичето и застана до него, без то да я забележи.

Гледах очарован музиката и си помислих: Колко странно! Тя беше нова. Това бяха същите партитури, които с пожълтели вече страници и досега стояха върху нашето пиано.

Накрая момичето се обърна към Лесли — бледо, самотно лице с черти като на майка си, а сините очи блестяха от гняв.

— Ако сте от агенцията за моделите — каза едва владеейки се тя, — отговорът ми е не. Благодаря, но не.

Лесли поклати глава.

— Аз не съм от Коновър — каза тя. Момичето продължително я изгледа, после стана права, зяпнала от удивление.

— Ти си… Ти приличаш на мен! — развълнувано каза тя. — Ти си аз! Нали? Жена ми кимна. Момичето я оглеждаше.

— Но ти си пораснала!

Тя стоеше, обкръжена от своята мизерия и своите мечти и гледаше в бъдещето си, втренчила се беше безмълвно в жена ми и накрая каменната й стена от решителност се пропука.

Тя се отпусна в стола си и покри лице с ръцете си.

— Помогни ми — проплака тя, — моля те, помогни ми!

Моята жена коленичи пред детето, което бе била и вдигна поглед към него:

— Всичко е наред — успокояваше я тя. — Всичко ще бъде наред. Ти си толкова щастливо момиче! Наистина!

Момичето се изправи, погледна я невярващо и избърса сълзи с длани.

— Щастлива ли? Ти наричаш това щастие? — Тя успя да се усмихне през поточетата сълзи.

— Щастлива, надарена, привилегирована. Ти намираш това, което обичаш! Толкова малко хора го намират на твоята възраст. А някои не го намират никога. Ти вече знаеш.

— Музиката.

Жена ми кимна и стана права.

— Ти имаш толкова дарби: ти си блестяща и талантлива, обичаш своята музика и си решителна като малцина. Нищо не може да те спре!

— Но защо трябва да съм толкова бедна! Ако само… Това пиано е… слушай! — Тя удари четири пъти клавишите — осем ноти в светкавични октави. Дори аз можах да забележа, че вътре имаше скъсани струни. — Сол диез и Ре изобщо не свирят, а не можем да си позволим акордьор… — Тя удари с юмрук пожълтелите клавиши. — Защо!

— За да успееш да си докажеш, че с решителност, обич и упорит труд можеш да се издигнеш над мизерията и отчаянието. И може би някой ден ще срещнеш друго дете, което живее в бедност. И когато тя ти каже: „О, на теб всичко ти е лесно, защото си прочута пианистка, ти си богата, а аз нямам дори какво да ям, и мога да се упражнявам само на тази вехтория… ти ще можеш да й предадеш част от своя опит и да й помогнеш да устои.“

Момичето се позамисли.

— Разхленчих се — каза тя, — а не знам защо. Ужасно мразя да хленча!

— Няма нищо лошо, ако ми се оплачеш — каза Лесли.

— Ще мога ли да удържа? Ще имам ли успех? — попита момичето.

— От твоя избор зависи, повече отколкото предполагаш. — Лесли ме погледна. — Ако никога не изоставяш това, което има значение за теб, ако то има за теб толкова голямо значение, че да искаш да се бориш с всички сили, за да го постигнеш, тогава ти обещавам, че ще имаш много успешен живот.

Тежък живот, защото пътят към съвършенството не е лесен, но добър живот.

— А бих ли могла да имам лесен и лош живот?

— И това зависи от твоя избор. В очите й проблясна дяволитост.

— Ами лесен и щастлив живот? Двете се разсмяха.

— Възможно е — отговори Лесли. — Но ти няма да избереш лесен живот, нали?

Младото момиче я погледна одобрително.

— Искам да правя точно това, което си правила ти!

— Не, ти ще следваш собствената си посока — каза Лесли с тъжна усмивка, — ще изминеш собствения си път.

— Ти щастлива ли си?

— Да!

— Тогава искам да правя каквото ти си правила. Тя изгледа внимателно момичето за миг, решена да й довери най-лошото.

— Не съм сигурна дали би искала. Аз съм имала толкова ужасни времена, че изобщо не ми се е живеело повече. Не веднъж. Мигове, когато съм се опитвала да сложа край…

Момичето взе думите от устата й.

— И аз!

— Знам — каза Лесли. — Знам колко ти е било тежко да продължаваш.

— Но ти си успяла. Как?

Лесли се извърна настрани, стеснявайки се да й каже.

— Приех да работя в Коновър. Изоставих пианото.

Момичето занемя, неспособно да повярва.

— Как си могла? А какво… какво стана с твоята обич и решителност? Л се.!! п се обърна.