Едно

Вие сте живот, който изобретява форми. Да умрете от меч или от годините вие можете не повече, отколкото да умрете, прекрачвайки прага, за да минете от една стая в друга. Всяка стая ви дава своето слово — за да го изречете, всеки преход — своята Г песен, за да я изпеете.

Лесли ме погледна с грейнали очи. Ако това писание можа толкова да ни развълнува, нас, хората от двадесетия век, помислих си аз, то какво ли въздействие бе имало над хората от който век там е било… дванадесети!

Върнахме се пак към ръкописа. Никакви думи за ритуали, никакви указания как да се покланяш, никакво призоваване на огън и разруха над враговете, никакви бедствия над главите на неверници, никакви безпощадни Атила-Бич Божи. В него не се споменаваха храмове, попове, равини, паства, хорове, одежди или святи дни. Това писание бе за любящото същество във всеки от нас и единствено за него.

„Ако можехме да пуснем тези идеи да полетят в нашия век, помислих си аз, те биха станали ключа, за да осъзнаем нашата власт над вярата, да освободим силата на любовта и тогава страхът ще изчезне. Тогава светът ще може да излезе от Тъмните векове!“

Старецът отвори очи и най-сетне ни забеляза. Той се изправи без никакъв уплах — сякаш бе прочел писанието, — погледна ме, после изгледа продължително Лесли.

— Аз съм Жан-Пол Льо Клерк — каза той. — А вие сте ангели.

Направо застинахме от изумление, а човекът радостно се засмя.

— Забелязахте ли — попита той, — Светлината?

— Откровение! — възкликна жена ми, като му подаваше златните страници.

— Наистина откровение — Той й се поклони, сякаш си я спомняше и тя беше най-малкото ангел. — Тези думи са ключ към истината за всеки, който ги прочете, те са живот за тези, които ще ги слушат. Когато бях малък, Светлината ми обеща, че тези свитъци ще дойдат в моите ръце през нощта, в която ще се явите вие. Сега вече аз съм стар, ето че вие дойдохте, а и те.

— Те ще променят света — казах аз. Той ме изгледа особено.

— Няма.

— Но нали са ви дадени…

— … в изпитание — отговори той.

— Изпитание ли?

— Пътувал съм много надалече — каза той, — изучавал съм писанията на хиляди вярвания, от Китай до земите на викингите. — Очите му светнаха. — И въпреки всичките си изследвания, аз все пак понаучих нещо. Всяка велика религия започва в светлина. Но само сърцата носят светлината. Хартията не може.

— Но в ръцете си вие имате… — казах аз. — Трябва да го прочетете. Толкова е красиво!

— В ръцете си имам хартия — каза старецът. — Дайте тези слова на света и те ще бъдат обикнати и разбрани от хората, които вече знаят истината, съдържаща се в тях. Но преди да им ги дадем, ние ще трябва да ги назовем. А това ще бъде смъртта им.

— Нима да назовеш нещо красиво значи да го убиеш?

Той ме погледна учудено.

— Да назовеш нещо е безвредно. Но да дадеш название на тези идеи означава да създалеш религия

— Защо?

Той се усмихна и ми подаде ръкописа.

— Връчвам тези свитъци на теб…?

— Ричард — казах му аз.

— Връчвам тези свитъци, дошли направо от Светлината на Любовта, на теб, Ричард. Желаеш ли ти от своя страна да ги предадеш на света, на хората, копнеещи да научат това, което се казва в тях, на хората, които не са имали привилегията да бъдат на това място в момента, когато е бил даден този дар?

Или желаеш да запазиш тези писания само за себе си?

— Разбира се, че искам да ги дам на хората!

— И как ще наречеш своя дар? „Към какво ли клони той в този момент“, запитах се аз.

— Има ли значение?

— Ако ти не го назовеш, другите ще го сторят. И ще го нарекат „Книга на Ричард“.

— Разбирам. Добре. Ами ще го нарека някак си… просто: свитъците.

— И ще пазиш ли ти и съхраняваш „Свитъците“? Или ще позволиш на други да ги поправят, да променят това, което не разбират, да задраскват каквото им хрумне — каквото не им е угодно?

— Не! Никакви изменения. Те са изпратени от светлината! Никакви изменения!

— Сигурен ли си? Нито редче на едно или друго място — от добронамерени съображения? „Повечето хора няма да го разберат“? „Това може да засегне някого“? „Това послание не е ясно“?

— Никакви изменения!

Той вдигна вежди и ме погледна изпитателно.

— Кой си ти, за да настояваш за това?

— Аз бях тук, когато бяха дадени те — казах аз. — Аз лично видях като се явиха!

— И затова ставаш Пазителят на Свитъците? — попита той.

— Не е нужно да бъда аз. Може да бъде всеки друг, стига да обещае, че няма да ги изменя.

— Но все някой трябва да бъде Пазител на Свитъците?

— Да, предполагам, че ще трябва да има някой.

— И тук започват да се появяват свещенослужителите на Свитъка. Тези, които отдават живота си, за да съхранят един ред на мислене, стават свещенослужители на този ред. И все пак всеки нов порядък, нов път, е промяна. А промяната означава край на света, такъв, какъвто е бил досега.

— Тези свитъци не са заплаха — казах аз. — Те са любов и свобода!