Едно

— Стража! — извика той. Появи се другият дрипав грубиян. — Изнеси това от тук.

Чухме потупването за поздрав и как извлече навън трупа.

Атила се върна към нас и пъхна влажния нож в ботуша си.

— Защо? — попитах аз.

Той сви рамене и презрително вирна глава.

— Ако моята стража не може да види това, което виждам аз в собствената си шатра…

— Не — казах аз. — Защо си толкова зъл? Защо толкова много убийства, толкова много разрушения? Не само този човек, но цели градове, цели народи унищожаваш без никаква причина!

Той ме изгледа презрително.

— Страхливец! Да се правя, че не забелязвам нападенията от една империя на злото? Римските империалисти и техните раболепни марионетки? Неверници! Бог ми каза да очистя земите от неверници и аз се подчинявам на Божието слово! — Очите му святкаха. — Горко ви, западни земи, защото ще изпратя бича си над вас, да, бичът Божи ще избие вашите мъже; под колелата на моите колесници ще падат жените ви, а децата — под копитата на моите коне!

— Божието слово — казах аз. — Празни срички, по-могъщи и от стрели, защото никой не дръзва да им се опълчи. Колко просто бързият заграбва властта от глупаците!

Той ме погледна с широко отворени очи:

— Ти говориш моите думи!

— Първо ставаш безпощаден — продължих аз, сам шокиран от това, което говоря, — после се провъзгласяваш за Бич Божи и твоите армии се разрастват от хора, твърде тъпи, за да си представят един обичащ Бог, твърде наплашени, за да се противопоставят на един Зъл Бог. Изкрещи им, че Бог обещава жени, портокали, вино, цялото злато на Персия, когато умира! с кръвта на неверници по мечовете си и ще разполагаш със сила, която превръща цели градове в руини. За да завземеш властта, повтаряй Божието слово, защото това слово най-добре превръща страха в ярост срещу всеки противник, който си избереш!

Бяхме се втренчили един в друг — Атила и аз. Това бяха негови думи. Те бяха и мои. Той го знаеше, знаех го и аз.

Колко лесно беше да видя себе си в Тинк и Аткин и техния благороден творчески свят, а колко трудно ми беше сега да се видя в тази кипяща омраза. Толкова дълго бях носил зазидан в себе си този древен воин, прикован с вериги в подвижния му зандан, че сега като се срещнах лице в лице с него, отказвах да го позная.

Той се обърна с гръб, извървя няколко крачки и спря. Не можеше да ни убие, не можеше да ни застави да се махнем. Единствената възможност, която му оставаше, беше да вземе надмощие като ум. Той се извъртя обратно към мен и ме погледна навъсено.

— От мен се страхуват като от Бога — каза той с предупредителен тон.

Какво става с разума, когато сам повярва в лъжите, които е измислил за пред другите? Дали не пропада във въртоп от безразсъдство по някакъв среднощен канал?

Лесли най-после се обади, говореше с печален глас.

— Ако вярваш, че властта произтича от страха — каза тя, — ти падаш на едно ниво с тези, които боравят със страха. А те не са много блестяща тълпа — какъв глупав избор за човек с твоя ум! Да можеше само да използваш този ум за…

— ЖЕНО! — изръмжа той. — Ти да мълчиш!

— От теб се страхуват тези, които се кланят ня страха — продължи тя тихо. — А можеш да бъдеш обичан от тези, които почитат любовта.

Той изправи стола си, седна с лице към мен и с гръб към Лесли. Всяка черта от лицето му изразяваше горчив гняв, докато цитираше светото писание.

— Бог казва: Аз ще изравня със земята високите ти крепости, ще превърна зидовете ти в руини и камък върху камък няма да остане от твоя град! Такива са Божиите повели. Не съм получавал никаква повеля да обичам.

Ако гневът можеше да кипи, този човек беше неговия котел.

— Аз мразя Бога — каза той. — Мразя Неговите повели. Но никакъв друг Бог не проговаря! Ние мълчахме.

— Вашият Бог на любовта никога не е вдигнал меча Си срещу мен, никога не е показал лицето Си!

— Той скочи прав, вдигна масивния стол с една ръка и го запрати в земята. Дървото се разпадна на трески.

— Ако Той е толкова всемогъщ, защо не се възправи на пътя ми!

Гневът е страх, знаех това. Всеки разгневен човек е уплашен, гой се страхува от някаква загуба. А аз никога не бях виждал толкова разгневен човек, като това огледало на собствената ми дива борба, моето заключено-и-залостено вътрешно аз.

— Защо толкова се страхуваш? — попитах аз. Той пристъпи към мен, очите му пламтяха.

— Как СМЕЕШ! — извика той. — Как СМЕЕШ да наречеш Ат-Илах страхливец] Ще те разкъсам на парчета и ще те хвърля за храна на чакалите!

Свих юмруци в отчаяние.

— Но ти не можеш да ме докоснеш, Ат-Илах! Ти не можеш да ме нараниш и аз не мога да нараня теб — аз съм твоя собствен дух от бъдещето ти след две хиляди години!

— Не можеш да ме нараниш ли? — попита той.

— Не!

— Щеше ли да го направиш, ако можеше?

— Не.

Той помисли над това един миг.