Едно

В момента, когато се отдръпнах от окуляра, кристалният блок на масата се превърна отново в любопитна творба на изкуството. Долавях топлия му потенциал, но загубих усет за значенията му, радостното вълнение и чувството за сила, която очаква да бъде използвана. Ако това беше идея в съзнанието, невъзможно ми беше да се отърся от нея.

— …както звездите, кометите и планетите притеглят към себе си космическия прах — казваше Аткин на Лесли, щастлив да говори на човек, тъй възхитен от работата му, — така и ние сме център на мисли и привличаме идеи с всякакъв размер и тегло, от проблясъци на интуиция до цели системи, толкова сложни, че_за изучаването им е нужен цял живот. — Той се обърна към мен: — Свърши ли?

Аз кимнах и той без никакво предупреждение натисна един клавиш на машината пред себе си и кристалът изчезна. Той прочете мисълта по лицето ми и каза:

— Не е изчезнал. В друго измерение е.

— Докато сте още тук — обади се Тинк, — желаете ли да предадете нещо на някои друг аспект от себе си?

Аз примигнах.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би да предадете на някое различно свое аз това, което научихте — за да му е опора? Щом искате да промените живота, нека поне един човек получи за подарък една ваша мисъл, какво ще кажете? В съзнанието ми изплува една максима: „Няма беда, която да не може да се превърне в благослов и няма благослов, който да не може да се превърне в беда.“

        Тинк погледна Аткин и му се усмихна, изпълнена с гордост.

— Колко ценна мисъл — каза тя. — Вие самите използвали ли сте я?

— Дали сме я използвали? — казах аз. — Чак боята й се е изтрила от употреба! Ние вече не отсъждаме толкова бързо, както някога, кое е добро и кое лошо. Нашите беди са се оказвали най-доброто, което изобщо ни се е случвало. А това, в което сме се клели, че е благословия, се е оказвало най-голямо зло!

— А какво е най-добро и най-лошо? — небрежно попита Аткин.

— Най-доброто ни прави за дълго щастливи, най-лошото ни кара дълго да съжаляваме.

— Колко дълго е вашето „дълго“?

— Години. Цял живот.

— Откъде получавате идеите си? — попита Тинк. Тя се усмихваше, но усетих, че зад усмивката въпросът беше страхотно важен за нея.

— Няма ли да ни се смееш?

— Само ако е смешно.

— От феята на съня — отговорих аз. — Ние получаваме идеите си, когато сме дълбоко заспали или когато сме се събудили току-що и още едва виждаме, за да пишем.

— После идва феята на утринния душ — добави Лесли, — после феята на разходката, феята на дългото шофиране, феята на плуването и феята на градинарството. Най-добрите идеи ни хрумват в най-невероятни моменти — когато сме прогизнали до кости, или сме потънали в кал, или нямаме дори един бележник под ръка — всякога, когато ни е почти невъзможно да ги записваме. Но те имат толкова голямо значение за нас, че успяваме да запомним почти всяка от тях. И ако някога срещнем феята на идеите, това малко любимо създание, ние просто ще я смачкаме в прегръдките си — толкова я обичаме.

Тук Тинк закри лице с длани и избухна в плач.

— О, благодаря ви, благодаря ви! — хлипаше тя. — Толкова се мъчех да помогна… И аз също ви обичам!

Аз се смаях.

— Ти ли си феята на идеите? Тя кимна, все така покрила лице.

— Тинк ръководи това място — обади се тихо Аткин, като връщаше параметрите на машината си на нулево положение. — Тя се отнася много сериозно към работата си.

Младата жена избърса очи с връхчетата на пръстите си.

— Знам, че ме наричате с тези глупави имена — каза тя, — но все пак ме слушате. Вие се чудите защо колкото повече идеи използвате, толкова повече ви хрумват, нали? Защото феята на идеите знае, че има значение за вас! И щом тя има значение за вас, значи и вие имате значение за нея. Аз на всички тук разправям, че трябва да даваме най-доброто от себе си, защото тези идеи не се носят просто из нулевото пространство, а преминават при вас! — Тя потърси носната си кърпичка. — Извинявайте за сълзите. Не знам какво ми стана. Аткин, забрави това, моля те…

Той я погледна, без да се усмихва.

— Какво да забравя, Тинк?

Тя се обърна към Лесли и припряно взе да й обяснява.

— Трябва да знаете, че всеки от работещите на този етаж е поне хиляда пъти по-мъдър от мен…

— Но става дума за чар — каза Аткин. — Ние всички сме били учители, обичаме си работата и има моменти, когато сме се справяли доста удачно, но никой от нас не е толкова очарователен като Тинк. Без очарование и най-добрата идея във Вселената е просто мъртво стъкло, никой няма да я докосне. Обаче получиш ли една идея от феята на съня, тя е толкова очарователна, че не можеш да й устоиш и тя навлиза в живота, като променя цели светове.

Помислих си, че те и двамата могат да ни виждат, значи трябва да са алтернативни „ние“, аспекти от нас, които са избрали различни пътеки от рисунката.

И все пак беше невероятно. Феята на идеите да сме ние! Възможно ли е различни нива от нас самите да посвещават целия си живот на това да правят кристала на познанието по-ясен, с надеждата, че ще го видим ние, в нашия свят?