Едно

— Когато погледнах през окуляра, гласът на Аткин изчезна — така пълно погълнаха вниманието ми рисунките в кристала.

Те ми изглеждаха много загадъчни и в същото време познати. Загадъчни, защото матрицата от лъчи светлина и светещи равнини се превръщаше мигновено от цвят в мисъл. Познати, защото бях сигурен, че съм виждал всичко това и преди, виждал съм същия образ зад затворените си очи и са ме налитали такива метеорни идеи.

„Как само хвърляме мрежи над идеите — помислих си аз. — На всеки език — от арабски до зулу, от калиграфия до стенография, като минеш през езика на музиката, на изкуството, на дяланите по камък писмена, всичко от Теорията за единното поле до псувнята, от евтиния гвоздей до спътника в орбита — всичко представлява мрежа около една идея.“

Виолетово проблясване улови погледа ми. Опитах се да изразя възможно най-добре идеята на глас:

— Лошите неща не са най-лошото. което може да ни се случи. Най-лошото е да не ни се случи НИЩО!

— Обърнах се към Аткин: — Нещо такова ли?

— Дума по дума — отговори той. Върнах поглед към кристала — под лещите виолетовото стана индигово.

— Лесният живот не ни научава на нищо. В последна сметка това, което има значение, е научаването: какво сме научили и колко сме израснали.

— Правилно го възприемаш — каза Аткин. По едната страна забелязах изумрудна линия, която преминаваше през диамантена повърхност:

— Ние можем да намираме оправдания или да имаме здраве, любов, дълголетие, знание, приключения. пари, щастие. Ние определяме живота си със силата нямащия избор. Най-безпомощни се чувстваме, когато сме направили избор по неявяване — пасивен избор — когато не сме определили сами живота си. Точно това беше казала ти на младата Лесли!

Към двете плоскости се свърза трето ниво и сякаш подсили структурата:

— Когато започваме живота си, всеки от нас получава по един мраморен блок и сечивата, с които да го скулптира. Успоредно се носеше друго: Ние можем да го мъкнем след себе си недокоснат, можем да го натрошим за чакъл, а можем и да изваяме от него великолепна творба. И още един паралел: На нас са ни оставени примери от живота на всеки друг — завършени и незавършени жизнени творби, които могат да ни водят или предупреждават. И напряко — линия, свързваща последното с първото: Към края нашата скулптура е почти завършена и ние можем да огладим и полираме това, което сме започнали преди много години. Точно в този момент ние можем да осъществим най-големия си напредък, но за да го сторим, ние трябва да сме в състояние да провиждаме през привидностите на времето.

Наблюдавах, вглъбен като пчела в цвете, съвсем смълчан.

Ние сами пораждаме заобикалящия ни свят. Получаваме точно това, което заслужаваме. Как можем да се разкайваме за живот, който сами сме си създали? Кого другиго, освен себе си, да проклинаме или да благославяме? Кой, освен нас самите, може да променя живота ни всеки път, когато пожелаем!

Завъртях окуляра и видях, че при всеки нов градус се разклоняват естествени последствия.

Всяка силна идея е изключително чаровна и абсолютно безполезна, докато не направим избора да я осъществим.

„Разбира се, помислих си аз. Най-вълнуващото на идеите е колко ни примамват да ги осъществим. В момента, когато решим да ги изпробваме сами и отблъснем от брега, те се превръщат от «какво ли, ако» в дръзки гмурвания в разпенена река, колкото опасни, толкова и въодушевяващи.“