Едно

— Нищо! Нищо не ме насочи, не е ли странно? Нека да пилотирам аз, а ти опитай.

Моментално се стегнах и ми стана напрегнато. Това не е страх, помислих си аз, а предпазливост, просто напрежението на човека от XX век.

Поех си дълбоко дъх, затворих очи, релаксирах за момент и накрая, загубил надежда, наредих да се спускаме:

— Изключи! Сега! Кацай!

Кацнахме в лунната светлина на няколко метра от груба многоъгълна шатра. Покривът бе от съшити кожи, по шевовете заляти със смола, стените бяха от тежко платно със землист цвят и по тях трептяха кървавочервени отблясъци от факлите на стражи. В пустинята около нас по пясъка просветваха стотици огньове, донасяха се груби, високи пиянски гласове, тропот на копита и процвилване на коне.

На входа на шатрата стояха двама стражи, които бихме взели за центуриони, ако не бяха толкова дрипави. Дребни мъже, целите в белези, с неугледен вид, облечени в раздърпани туники с бронзови закопчалки и с шлемове, нозете им в ботуши от дебела кожа да ги пазят от студа, а в тях подпъхнати къси мечове и ками.

„Огън и мрак, потръпнах аз. В какво ли ни бях вкарал?“

Без да изпускам от поглед стражите, аз обърнах глава към Лесли и я хванах за ръка. Те не ни виждаха, но си представих каква примамка щеше да бъде тя за тях, ако я видеха!

— Имаш ли някаква представа какво търсим тук? — пошепнах аз.

— Не, скъпи — отговори и тя шепнешком, — това кацане беше твоя работа.

Наблизо се разрази някаква схватка, мъже се караха, вкопчени един в друг. Но никой не ни забелязваше.

— Струва ми се, че човека, когото трябва да видим, е в шатрата — предположих аз. Тя погледна нататък преценяващо.

— Ако това е някое алтернативно „ти“, няма изобщо от какво да се притесняваме, нали?

— Може би няма нужда да се срещаме с него. Струва ми се, че е станала някаква грешка. Хайде да си вървим.

— Ричи, може би точно това е важното, това, което има най-голямо значение. Сигурно има някаква причина да сме тук, сигурно трябва да научим нещо. Не ти ли е любопитно да разбереш какво е то?

— Не — отговорих аз. Към човека в шатрата изпитвах точно толкова любопитство, колкото и ако срещнех огромен паяк с тридесетметрова паяжина. — Имам някакво лошо предчувствие.

Тя се поколеба за миг и се огледа неспокойно.

— Прав си. Но само едно надзъртане и си отиваме. Просто искам да видя кой…

Преди да успея да я възпра, тя се шмугна през стената на шатрата. Миг по-късно чух писъка й.

Втурнах се вътре и видях някаква животинска фигура с проблясващ нож в ръка да замахва към шията й.

— НЕ!

Скочих към него в мига, когато нападателят на Лесли пропадна през нея със смаян вид, а ножът му глухо издрънча по мекия килим.

Мъжът беше нисък, набит, но много пъргав. Той сграбчи оръжието си още преди да е спряло да се търкаля и без звук да издаде, се метна върху мен. Опитах се да отскоча настрани, но той долови движението ми и ме улучи право в стомаха.

Останах неподвижен, докато той премина през тялото ми — камък през огън — и се блъсна в подпората на шатрата. Подпората рухна и покривът хлътна над главите ни.

Загубил ножа си при сблъсъка, мъжът се завъртя около себе си, разтърси глава, извади втора кама от ботуша си и се нахвърли върху ми със светкавичен скок. Прелетя през мен на височината на раменете ми и се стовари на дървена табуретка с остри ръбове, като събори по пътя високия свещник.

Само след миг той отново се изправи на крака, с присвити от ярост очи, извил към нас ръце като борец, а в едната още просветваше камата. Той пристъпи дебнешком, впил очи в мен, изучавайки ме. На ръст стигаше до раменете на Лесли, но очите му говореха за убийство.

Внезапно той се извърна, понечи да сграбчи яката на блузата на Лесли и със светкавично движение надолу да я разпори, после погледна онемял празната си ръка.

— Спри! — извиках аз.

Той се извърна рязко и замахна с ножа през главата ми.

— ПРЕСТАНИ ДА БЕСНЕЕШ!

Той спря и впи поглед в мен. Ужасяващото в очите му беше не жестокостта, а острият ум. Когато този човек унищожава, той не го прави безразсъдно.

Той посочи към себе си:

— Ат-Илах — каза гордо той. — Ат-Илах, Бич Божи!

— Ат-Илах ли? — обади се Лесли. — Атила?

— Атила, хунският вожд?

Воинът свирепо се ухили на изумлението ми. После пак присви очи.

— Стража! — излая той.

Мигновено влезе един от свирепите стражи, които бяха пред входа и за поздрав се удари с юмрук в гърдите.

Атила посочи към нас.

— Не си ми съобщил, че имам гости — каза му той меко.

Воинът се ужаси и бързо огледа стаята.

— Но ти нямаш никакви гости, Велики!

— Никакъв мъж ли няма тук вътре? Никаква жена ли?

— Никой няма!

— Това е. Върви си.

Стражата поздрави, обърна се и тръгна бързо към изхода.

Но Атила беше по-бърз. Ръката му отскочи като нападаща кобра и с тъп звук заби дълбоко камата в гърба на стражата.

Ефектът беше потресаващ — сякаш ударът не толкова уби стражата, колкото го разсече на две. Тялото се строполи почти беззвучно на входа, а в това време призракът на воина се върна на поста си, без да осъзнае, че е умрял.

Лесли ме погледна ужасена.

Убиецът извади камата си от трупа.