Едно

Аз отворих очи. Лесли бе вдигнала ръка, а и всички останали до един също бяха вдигнали ръка. Последва ропот от изненада, смях, „ах“ и „о!“ от всичкиждате със структура — каза Аткин. — Всяка сполучлива идея се подчинява на три правила на конструиране. Ако се взрете в това, вие веднага ще можете да кажете дали една идея ще заживее за вас или ще се окаже безжизнена. Залата стихна като пред изгрев.

— Първо, това е правилото на симетрията — каза той. — Затворете пак очи и огледайте формата на своята идея…

Последният път, когато изпитах подобно чувство, бе когато превключих изтребител от пълна газ към форсажен режим — същият взрив от дива, едва контролируема енергия зад мен.

Докато Аткин говореше, един мъж от втория ред стана, отиде до лявата дъска и написа с припряни печатни букви: ДИЗАЙН и КОДИРАНЕ НА ИДЕИ ЗА ПРЯКО БЕЗСЛОВЕСНО РАЗБИРАНЕ МЕЖДУ КОМПЮТЪР И КОМПЮТЪР.

Разбира се, помислих аз. Безсловесно! Думите са толкова недодялан помощник на телепатията. Колко много ни пречеха думите, когато разговаряхме с Пай за времето!

— Ами ако вместо компютър-компютър, сложим мозък-мозък? — прошепна Лесли, като едновременно слушаше и си водеше записки. — Някой ден ще можем да заобикаляме езика!

— … и четвъртото правило за всяка ефикасна идея — продължаваше Аткин, — е да бъде очарователна. И все пак единствена мярка за чара може да бъде…

БИП-БИП-БИП-БИП-БИП-БИП-БИП-БИП-БИП-БИП-БИП-БИП-БИП-БИП…

Цялата зала възкликна разочаровано.

Аткин вдигна ръка със знак „всичко е наред“, спря сигнала на таймъра, включи го отново и слезе от подиума. Натам се запъти млад мъж, като заговори още преди да е стигнал до микрофона.

— Електронните нации не са експеримент далеч в бъдещето, който може да е сполучлив или не — каза той. — Те вече са започнали съществуването си, те вече действат в този момент около нас, невидими мрежи между хора, които споделят еднакви ценности и идеи. Благодаря, Хари Аткин, че толкова добре ми отворихте път! Гражданите на тези нации може да са американци или испанци, японци или латвийци, но това, което свързва в едно невидимите им държави, е по-силно от границите на всякаква география… Сутринта летеше покрай нас, слънчеви лъчи, които се отразяват от диамант, изумруд и рубин, усилвайки блясъка си след всяка извивка и промяна. Колко самотни се бяхме чувствали ние с нашите странни мисли и каква славна радост е да си бъдеш у дома с това семейство от непознати!

— Благословено да е нейното сърце — каза Лесли.

— Колко би харесало това на Тинк, ако можеше да го узнае.

— Тя го знае, естествено — прошепнах аз. — Откъде мислиш, че е дошла идеята за Спринг Хил?

— Не беше ли казала тя, че е нашата идея-фея, друго ниво на нас самите?

Докоснах ръката на Лесли.

— А къде свършваме ние и къде започват хората в тази зала? — попитах я аз.

Аз самият не знаех. Къде започва и свършва съзнанието и духът, къде започва съвестта и къде завършва, къде са границите на интелигентността, любознателността и любовта?

Колко пъти сме изпитвали желание да имаме повече тела! Просто няколко тела повече, за да можем едновременно да тръгваме и да оставаме. Да можехме да си живеем спокойно сред природата, да наблюдаваме безметежно изгрева на слънцето, да опитомяваме дивата природа, да отглеждаме растения и да живеем близо до земята, а в същото време да можехме да бъдем градски чеда, да се блъскаме и да ни блъскат в навалицата, да гледаме филми и да ги правим, да ходим на лекции и да изнасяме лекции. Липсват ни достатъчно тела, за да се срещаме с хора във всеки час и в същото време да си оставаме сами двамата, да строим едновременно мостове и отшелнически килии, да научим всички езици, да усвоим всякакви умения, да научим, практикуваме и предаваме всичко, което бихме искали да знаем и правим, да работим, докато капнем и да не правим нищичко.

— … откриваме, че гражданите на тези нации проявяват много по-силна лоялност едни към други, отколкото към своите географски страни. И то без никога да са се срещали лично или дори да очакват да се срещнат, но те стигат до тази взаимна обич чрез качеството на своята мисъл, на характера си…

— Тези хора сме всъщност ние, но в други тела! — прошепна Лесли. — Те винаги са искали да пилотират хидроплани, а ние го правим вместо тях. Ние винаги сме искали да разговаряме за делфини, да изследваме електронни нации, а те го правят вместо нас! Хора, които обичат едни и същи неща, не са непознати, дори ако никога не са се срещали!

БИП-БИП-БИП-БИП-БИП-БИП-БИП-БИП-БИП- БИП-БИП…

— … които ценят едни и същи неща, не са непознати — каза младият мъж, като се отдръпваше от микрофона, — дори ако никога не са се срещали!

Ние се спогледахме и се присъединихме към ръкоплясканията, после започна да говори следващата ораторка, като явно бе разчела изказването си по часовник.