Едно

Едно. Не бяха ли това не непознати, а децата, които ние сме били, или мъдрите души, които тепърва ни предстои да бъдем? Едно средоточие от лично, очаквателно любопитство ни свързва един с друг, безсловесна, спокойна радост от силата ни да изграждаме животи, приключения и копнежи за знание.

Едно. Всички тези хора и градът не са ли и те ние? Неизвестни и суперзвезди, наркотрафиканти и полицаи, адвокати, терористи и музиканти?

Докато разговаряхме, не ни напускаше това спокойно усещане за единство. Това не е някакво знание, което идва и си отива, помислих аз, а съзнанието за него. Това, което виждаме, е нашето собствено съзнание и когато то се издигне на по-високо ниво, колко се изменя всичко около нас! Всички ние на този свят сме отражения, ние сме живи огледала един на друг.

— Струва ми се, че ни се случи нещо много по-голямо, отколкото осъзнаваме — каза Лесли.

— Имам чувство, че нашият трамвай се търкаля по милион разклонения — казах аз, — и ние наблюдаваме как релсите под нас се сменят. Къде ще излезем накрая, накъде сме се устремили?

Докато седяхме, потънали в разговор, навън се смрачи. Чувствахме се като влюбени, които са се срещнали отново в рая — бяхме същите, които винаги сме били, но сега бяхме надникнали в това, което сме били по-рано, видели бяхме какво може да се случи в животи, които тепърва ще изживяваме.

Накрая си тръгнахме от ресторанта. Прегърнати, ние навлязохме в нощта и в града. Автомобили бързаха по улиците на юго-север-изток-запад; едно момче на скейтборд грациозно закръжи с голяма скорост около нас, колелата му ревяха; млада двойка се зададе срещу нас в безмълвен захлас, плътно прегърнати; всички ние по нашия път към тозчасния, тазвечершния, тозиживотния ни избор.

На следващата сутрин в 8:45 часа ние завихме в три-лентовия път към билото на едно възвишение и навлязохме в голям паркинг-градина — място за автомобили сред цветя. Тръгнахме по една от многото пътеки към залата за конференции, заобиколени от море жълти нарциси, лалета и зюмбюли, сред тях просветваха дребни сребристи цветчета, във въздуха се носеха нежни аромати. Наистина Спринг Хил!

Вече в сградата, пред нас се разкри просторна зала, цялата в прозорци, откриващи гледка към морето. Във водата долу танцуваше слънчева светлина и хвърляше слънчеви зайчета по тавана.

Два реда столове бяха подредени в широк полукръг в залата, между тях — широка пътека. Пред столовете имаше невисок подиум, три зелени дъски за писане и микрофон на сребърна поставка.

Спряхме до масата на входа. На нея бяха останали само две картончета с имена, два комплекта информационни материали, бележници и писалки — за нас. Бяхме пристигнали последни, последните от тези около петдесет души, пропътували хиляди километри, за да дойдат на тази среща на съзнанията.

Между редовете стояха прави мъже и жени, поздравяваха се и се запознаваха; една жена излезе до средната дъска и написа заглавието на темата си и своето име.

На подиума излезе снажен господин с леко прошарена черна коса.

— Добре дошли — каза той уверено в микрофона, надмогвайки шума от разговорите в залата. — Добре дошли в Спринг Хил. Изглежда вече всички сме тук…

Той изчака, докато ние си намерихме местата и седнахме.

Двамата с Лесли закачихме картончетата с имената си и едновременно погледнахме оратора. От изненада залата се замъгли пред очите ми.

Погледнах Лесли в момента, в който и тя направи това.

— Ричи! Това е…

Ораторът отиде до централната дъска и взе тебешир.

— Има ли някой да не е написал темата на доклада си? Ричард и Лесли Бах, вие току-що пристигате, вашата тема…?

— АТКИН! — възкликнах аз.

— Наричайте ме Хари — каза той. — Каква е темата на доклада ви?

Имах чувство, че сме се върнали отново на рисунката, кацнали сме в някой филиал на леярната за идеи. Човекът си беше абсолютно същият, като се изключат следите от годините. Това този Лос Анжелос ли е, за който го смятаме, дали пак не сме пропуснали…

— Не, нямаме тема — казах аз. — Няма да се изказваме.

В миг много глави се обърнаха към нас. Лица на непознати и все пак…

Лесли докосна ръката ми.

— Това е невъзможно — прошепна тя, — но какво съвпадение!

Разбира се. Бяхме получили покана за конференцията от Хари Аткин, именно неговият подпис на писмото ни доведе тук, името му ни беше известно преди да отпътуваме от къщи. Но той толкова много приличаше на Аткин!

— Кой друг? — попита той. — Напомням програмата на утринното заседание: изказвания по петнадесет минути, след шест изказвания петнадесет минути почивка, още шест изказвания и един час за обяда. Кой друг ще съобщи темата си?

Една жена стана на няколко стола пред нас.

Аткин кимна:

— Да, Марша?

— „Изкуствен ли е изкуственият интелект. Ново определение на човешката същност.“

Той започна да го записва на централната дъска, в края на списък от десет други заглавия, пишеше с печатни букви и в това време произнасяше на глас думите:

— … ЧО…ВЕШ…КА…ТА… СЪЩ…НОСТ… -произнасяше той, — МАРША БАНЪР…ДЖИ… -Той вдигна поглед. — Друг?

Никой не се обади.

Лесли се наведе към мен.