Едно

Помогнах на жена ми да слезе от самолета. Останахме дълго време неподвижни на повърхността на нашата собствена планета, в нашето собствено време и после се прегърнахме.

— Не изпитваш ли благоговение? — прошепнах аз в косите й.

Тя отметна назад глава, за да ме погледне в очите и кимна.

Извадих от самолета багажа ни, наметнах върху кабината покривалото и здраво го завързах.

На стоянката едно момче излъскваше самолет Лъскомб Силвеър, като ни видя, го остави, качи се на цистерната с гориво, подкара и спря до Сийбърд.

Беше юноша, не по-голям отколкото бях аз, когато работех същото, носеше същия тип кожено яке, с каквото се фуках и аз тогава, само дето на джоба на якето беше написано ДЕЙВ. Колко ми е лесно да видя в него себе си, помислих, колко неща, които вече са реалност, можехме да му кажем за бъдещето, за приключенията, които в този момент го чакаха да направи своя избор!

— Здравейте — каза той. — Добре дошли в Санта Моника! Ще искате ли днес малко гориво.

Ние се разсмяхме. Колко странно беше отново да имаш нужда от гориво!

— Сигурно — казах аз. — Доста дълъг полет изкарахме.

— Къде сте били? — попита той. Погледнах жена ми за помощ, но тя не пожела да ми помогне, а слушаше разсеяно какво ще отговоря.

— О, просто полетяхме малко наоколо — казах аз неубедително.

Дейв отвинти капачката на резервоара и взе шланга на цистерната.

— Още не съм летял със Сийбърд — каза той, — но съм чувал, че можели да кацат едва ли не навсякъде. Вярно ли е?

— Точно така, вярно е — казах аз. — Този самолет може да те отведе навсякъде, където изобщо можеш да си представиш.

Едва когато бяхме на сигурно в наетата кола, на път към хотела, ние се осмелихме да заговорим на тази тема. — Е, ще говорим ли за това или не? — попита Лесли, докато изкачвахме стремително надлеза към магистралата за Санта Моника.

— На конференцията ли?

— Където и да било.

— И какво ще кажем? Докато пътувахме за конференцията, ни се случи нещо забавно: спряхме насред въздуха за три месеца, заключени в едно измерение, в което нямаше ни пространство, нито време, освен дето понякога изглеждаше да има, и открихме, че всеки човек е аспект от някой друг, защото съзнанието е едно, а между другото, бъдещето на света е субективно и ние определяме какво ще се случи на целия свят като избираме какво да бъде реалност за нас и много ви благодарим и има ли някакви въпроси? Тя се разсмя.

— Едва неколцина души в тази страна са приели, че може и да не е невъзможно човек да има повече от един живот и ето че се появяваме ние и заявяваме: не, всеки човек има безкраен брой животи и те всички се изживяват едновременно! По-добре да не се захващаме с това. Нека запазим само за себе си всичко, което ни се случи.

— Но то не е нещо ново — казах аз. — Не помниш ли какво казва Алберт Айнщайн? За нас, вярващите физици, казва той, разликата между минало, настояще и бъдеще е илюзия, макар и доста упорита илюзия.

— Алберт Айнщайн ли го е казвал?

— И това не е всичко! Поискаш ли да чуеш нещо невероятно, питай физиците: Светлината се огъва; пространството се усуква; на ракетите часовниците вървят по-бавно от часовниците в къщи; разцепваш една частица и получаваш две със същия размер; изстрелваш куршум със скоростта на светлината, а от дулото не излиза нищо… Та ние с теб съвсем няма да сме първите, излезли с такива невероятни неща. Всеки, който е чел квантова механика или е играл някога с котка на Шрьодингер…

— Но колко любители на котката на Шрьодингер познаваш ти? — попита тя. — Колцина хора са се заравяли по цели нощи в изчисления и квантова механика? Май по-добре да не говорим за това. Мисля, че никой няма да ни повярва. Това се случи с нас и дори аз се чудя дали беше истина.

— Драги ми скептико — започнах аз, но също се поколебах. Ами ако всичко това е било сън, рядко срещан, общ за двама сън — рисунката и Пай и… ами ако всичко това е било плод на въображението?

Присвих очи и се загледах в движението на автомобилите, решил да изпробвам новата ни гледна точка. Тези там, в големия Мерцедес с тъмни стъкла, ние ли сме? А в оня ръждясал Шевролет, спрял отстрани до пътя, чийто радиатор дими? Ние ли сме тези младоженци? Ние ли сме оня там, присвил жестоко очи, на път към сцената на едно престъпление, убийство в сърцата ни? Опитвахме се да гледаме на тях сякаш това сме ние в други тела, но не се получаваше. Всеки си беше отделен и непознат, затворен в стоманения си пашкул на колела. Еднакво трудно ми беше да си представя нас в разкош, както и в мизерия, макар че бяхме живели и в двете. Ние сме си просто ние, помислих си аз, и никой друг.

— Не си ли гладен? — попита Лесли.

— От месеци не съм ял.

— Можеш ли да издържиш до булевард Робърт-сън?

— Мога, ако и ти можеш.