Едно

Лесли увеличи скоростта, докато бяхме на магистралата, после намали и излязохме от нея към улиците на града, същите тези улици от някогашния й холивудски живот. Той сега бе останал по-далеч назад и от живота на Льо Клерк, колкото и да бе свързана някога с него.

Понякога се свивахме в леглото до късно нощем да гледаме стари филми и тя внезапно ще ме прегърне без предупреждение и ще каже: „Благодаря ти, че ме измъкна от всичко това!“ И все пак подозирах, че на частица от нея това й липсваше, въпреки, че не го признаваше никога, освен когато филмът е много хубав.

Ресторантът още си беше там: рай за глада на непушещи вегетарианци, любители на класическа музика. През годините, откакто напуснахме града, беше станал по-популярен и най-близкото място за паркиране беше на една пряка.

Тя слезе от колата и се запъти бързо към ресторанта.

— Аз съм живяла тук! Можеш ли да повярваш? Някога, много отдавна, в кой ли живот?

— Не можеш да казваш отдавна — рекох аз и я хванах за ръка, за да забави ход. — Макар че, да си призная, по-лесно ми е да схвана сериални животи, отколкото едновременни. Първо древният Египет, после галоп през династията на хановете, после Дивия запад…

На път към ресторанта минахме покрай огромен магазин за радиоелектроника, витрината му представляваше стена от включени телевизори и всички работеха едновременно — пълен хаос, подреден по четири телевизора на един ред.

— … но нещата, които научихме току-що, никак не са лесни за разбиране.

Лесли погледна витрината и внезапно се закова. Помислих, че си е забравила чантичката или й се е счупило токчето на обувката. Ту умира от глад и препуска към ресторанта, ту ще се закове на място да гледа телевизия.

— Всички животи едновременно ли? — каза тя, вглъбена в тези екрани. — Животите на Жан-Пол Льо Клерк, и животите от края-на-света и животите от различни вселени на Машара — всички те едновременно, а ние да не знаем как да назовем това, дори как да го осмислим.

— Хм, не е лесно — признах аз. — А какво стана с похапването?

Тя почука по стъклото витрината:

— Погледни.

Всеки телевизор вътре бе настроен на различен канал и в този следобеден час те предаваха главно стари филми.

На един екран Скарлет О’Хара се заклева, че никога повече няма да гладува; на друг — Клеопатра прави интриги срещу Марк Антоний; под нея във вихрушка от шифон танцуват Джинджър и Фред; вдясно от тях — Брус Лий се втурва да отмъщава; наблизо капитан Кърк и прелестната лейтенант Па-лома надхитряват космическо божество; в ляво от тях ловък рицар хвърля вълшебни кристали, който правят кухнята му искряща от чистота.

Цялата витрина бе изпълнена с екрани с всякакви други драми. На всеки телевизор висеше алена табелка: КУПИ МЕ.

— Едновременно! — възкликнах аз.

— Така минало или бъдеще не зависи от това коя година е — каза тя, — а зависи от това на кой канал е настроен… зависи от това кое ще изберем да гледаме!

— Безкраен брой канали — продължих аз да тълкувам образа на витрината, — но в даден момент всеки телевизор може да работи само на един канал, затова всеки е убеден, че е единственият канал, който съществува!

Тя посочи през мен:

— Виж, нов модел.

В ъгъла на витрината един телевизор, последна дума на техниката, показваше Спенсър Трейси, смутен от Катрин Хепбърн, а в същото време десет-сантиметрова ставка в ъгъла на екрана показваше репортаж от авторали, което наближаваше финалната линия.

— Аха-а! — досетих се аз. — Значи ако сме достатъчно напреднали, можем да се настроим на повече от един живот!

— А как да станем толкова напреднали? — запита се тя.

— Като станем по-скъпи? Тя се засмя.

— Знаех си, че трябва да има някакъв начин.

Прегърнахме се и тръгнахме към някогашното ни любимо ресторантче. Намерихме свободно сепаре. Тя разгърна менюто и го притисна до гърдите си.

— Любимата ми салата от райски корени! — възкликна тя.

— Има и вечни неща — казах аз. Тя кимна с щастлива усмивка.

Докато обядвахме, ние не можехме да престанем да разговаряме. Дали бяхме попаднали пред витрината с телевизорите по чиста случайност или всъщност отговори винаги са ни заобикаляли, но ние изобщо не ги забелязваме? Макар че бяхме много гладни, ние все забравяхме да ядем.

— Това не е случайно съвпадение — казах аз. — Ако се замислим, всъщност всичко е метафора.

— Всичко ли?

— Добре, изпитай ме — казах аз. — След всичко, което научихме, каквото и да споменеш… веднага мога да ти покажа на какво се опитва то да ни научи. — Това дори на мен самия ми прозвуча малко дръзко.

Тя погледна морския пейзаж на отсрещната стена.

— Океан — каза тя.