Елементарните частици

През април 1970 година поредният брой на „Пиф“ бе съпроводен с подарък, получил впоследствие широка известност. Това беше така нареченият прах на живота.

Към всяка книжка имаше пликче, съдържащо хайвер на миниатюрни морски ракообразни Artemia salina. Тези организми бяха прекарали няколко хилядолетия в анабиоза. Връщането им към живота бе доста сложно: най-напред водата трябваше да се остави да престои няколко дни, след това да се затопли, да се прибави към нея съдържанието на пликчето и леко да се разклати. През следващите дни съдът трябваше да стои близо до източник на светлина и топлина, да се добавя редовно вода на мястото на изпарилото се количество и съдържанието леко да се разклаща, за да се насити с кислород. След няколко седмици бурканът гъмжеше от огромен брой прозрачни рачета, честно казано, доста противни на вид, но безспорно живи. Мишел не знаеше какво да прави по-нататък с тях и в края на краищата изля течността в Гран Морен.

В същия брой имаше разказ от двайсет страници, посветен на младостта на Рахан и на обстоятелствата, които го бяха превърнали в самотен герой в дълбините на праисторията. Когато той все още е дете, неговото племе е унищожено от вулканично изригване. Преди смъртта си неговият баща, Крао Мъдрия, успява да му повери огърлица с три нокътя. Всеки от тези нокти въплъщава една от добродетелите на „онези, които вървят изправени“, тоест на хората. Това са нокътят на честността, нокътят на смелостта и най-важният от всички — нокътят на добротата. От този момент нататък Рахан неизменно носи тази огърлица и се стреми да бъде достоен за онова, което тя олицетворява.

Къщата в Креси имаше градина, в която растеше черешово дърво, донякъде по-малко от черешата в Йон. Мишел продължаваше да чете поредиците „Цялата Вселена“ и „Сто въпроса за…“. За своя дванайсети рожден ден получи от баба си кутия с комплект „Млад химик“. За него химията бе далеч по-интересна от механиката или електричеството, по-тайнствена и многолика. Химикалите бяха затворени в различни по цвят, форма и направа кутийки, подобно на навеки отделени една от друга същности. Достатъчно бе обаче да бъдат свързани помежду си и настъпваше бурна реакция, в резултат от която се появяваха съвършено нови съединения.

Един юлски следобед, докато четеше в градината, Мишел се сети, че може би химическите основи на живота са коренно различни. Ролята, която играят в молекулите на живота въглеродът, кислородът и азотът, може би се изпълнява от молекули със съответната за тях валентност, но с по-високо атомно тегло. На друга планета, при други условия на температура и налягане, молекули на живота биха могли да бъдат силицият, сярата и фосфорът; или германият, селенът и арсенът; или пък калаят, телурът и антимонът. Нямаше с кого да обсъди тази своя идея и по негова молба баба му купи няколко учебника по биохимия.

7

Първият спомен на Брюно бе от времето, когато беше на четири години, и това беше спомен за едно унижение. Тогава той ходеше на детска градина в парка „Лаперлие“ в Алжир. През онзи есенен следобед учителката обясняваше на децата как се правят гирлянди от листа. Момиченцата бяха насядали по склона на възвишението и чакаха, проявявайки вече типичното женско покорство; повечето от тях бяха с бели роклички. Земята бе покрита със златист килим от листа, предимно на кестени и чинари. Един след друг неговите другари привършваха гирляндите и всеки отиваше да го окачи на шията на своята избраница. Той така и не напредваше, листата се късаха, всичко се разпадаше в ръцете му. Как да им обясни, че има нужда от любов? Накрая се разплака от яд, а учителката така и не отиде да му помогне. Времето изтече, децата станаха и се отправиха към изхода на парка. Скоро след това детската градина бе затворена.

Баба му и дядо му живееха в красив апартамент на булевард „Едгар Кине“. Буржоазните сгради в центъра на Алжир бяха построени в стила на парижките здания от времето на барон Осман. По средата на жилището минаваше двайсетметров коридор, който водеше до салон, от чийто балкон се откриваше гледка към белия град. Години по-късно, когато вече се бе превърнал в четирийсетгодишен разочарован скептик, той все още ясно виждаше как четиригодишен върти с все сили педалите на триколесното си велосипедче по тъмния коридор към сиянието на отворената балконска врата. Може би именно в тези моменти бе изпитал най-голямото щастие, отредено му на този свят.