Елементарните частици

През 1961 година дядо му почина. При нашия климат трупът на един бозайник или птица привлича най-напред няколко вида мухи (Musca, Curtonevra), а когато започне разлагането, в играта се включват нови видове, преди всичко Calliphora и Lucilia. Под комбинираното въздействие на бактериите и на хранителните сокове, отделяни от ларвите, трупът постепенно се втечнява и става поле за млечнокисела и амонячна ферментация. След три месеца мухите са свършили работата си и отстъпват място на отряд твърдокрили от рода Dermestes, както и на люспестокрилото Aglossa pinguinalis, които се хранят предимно с мазнини. Белтъците в процес на ферментация се усвояват от ларвите на Piophila petasionis и от твърдокрилите от рода Corynetes. Съдържащият все още известно количество влага труп впоследствие преминава във владение на акаридите, които изсмукват от него последните количества сукървица. Окончателно изсъхнал и мумифициран, той дава убежище на нови обитатели: ларвите на кожоядите атагени и антрени, на гъсениците на пеперудите Aglossa cuprealis и Tineola bisellelia. Именно с тях приключва цикълът.

Брюно си припомняше красивия черен ковчег на своя дядо със сребърен кръст. Картината излъчваше покой и дори щастие: дядо му сигурно се чувстваше добре в такъв разкошен ковчег. Едва по-късно той научи за съществуването на акаридите и на всички тези ларви с названия, напомнящи имената на италиански старлетки. Въпреки това дори сега образът на дядо му в ковчега бе за него като щастливо видение.

Още помнеше баба си в деня на пристигането им в Марсилия, седнала върху оставения по средата на кухнята куфар. По плочките на пода сновяха хлебарки. Вероятно именно в този ден разсъдъкът й се бе помътил. В разстояние само на няколко седмици тя бе преживяла смъртта на своя съпруг, спешното отпътуване от Алжир, трудното намиране на квартира в Марсилия, и то в мизерните североизточни предградия. Никога преди кракът й не бе стъпвал във Франция. Дъщеря й я бе напуснала и така и не бе дошла за погребението на баща си. Вероятно всичко се дължеше на някаква грешка. Със сигурност някой някъде бе допуснал грешка.

Впоследствие тя постепенно си стъпи на краката и живя още пет години. Купи мебели, разположи леглото на Брюно в столовата, записа го в кварталното училище. Всяка вечер след часовете отиваше да го прибере. Срам го беше да го виждат за ръка с тази съсухрена, прегърбена старица. Съучениците му си имаха родители; по онова време децата на разведени все още бяха малко.

Нощем тя отново и отново премисляше периодите от живота си, който приключваше така злощастно. Стаите бяха с ниски тавани и лете вътре бе ужасно задушно. Успяваше да заспи едва на разсъмване. Денем сновеше из квартирата, влачейки подпетени чехли, и си говореше сама, без да си дава сметка за това, като повтаряше по петдесет пъти едно и също изречение. Мисълта за дъщеря й я обсебваше. „Тя не дойде на погребението на баща си…“ Минаваше от стая в стая с парцал или тенджера в ръка, отдавна забравила за какво ги е взела. „Погребението на баща си… Погребението на баща си…“ Чехлите се влачеха със съскане по плочките. Брюно се гушеше изплашен в постелята; даваше си сметка, че всичко това ще свърши зле. Понякога тя започваше от сутринта, още по пеньоар и с ролки на главата. „Алжир — това е Франция…“; сетне започваше съскането на чехлите по пода. Тя бродеше из двете стаи със застинал в неизвестна точка поглед, „Франция… Франция“, повтаряше, постепенно затихвайки, гласът й.

Открай време бе добра готвачка и това се оказа нейната последна радост. Приготвяше за Брюно разкошни ястия, сякаш на масата имаше най-малко десетина гости. Пиперки в масло, аншоа, картофена салата: понякога имаше пет предястия преди основното блюдо — пълнени тиквички, заек с маслини или с кускус. Не й се удаваха единствено сладкишите, но в дните, когато получаваше пенсията си, купуваше кутии халва, сметана с кестени, бонбони с плънка от Екс. Постепенно Брюно се превръщаше в дебело и боязливо дете. Самата тя почти нищо не хапваше. В неделя се залежаваше в леглото и Брюно отиваше да се сгуши до костеливото й тяло. Понякога си представяше как става нощем с нож в ръка и я пронизва право в сърцето; представяше си как после горко плаче, проснат пред безжизненото й тяло; представяше си как сам умира след това.

В края на 1966 година тя получи писмо от дъщеря си, научила адреса от бащата на Брюно, с когото си разменяха картички за Коледа. Жанин не изразяваше особено съжаление за миналото, припомняйки го в едно изречение: „Научих за смъртта на татко и за твоето преместване“. Съобщаваше освен това, че напуска Калифорния и има намерение да се установи в Южна Франция, без при това да даде адрес.