Елементарните частици

Първото нещо, което видя Брюно, когато излезе на поляната, беше пирамидата. Двайсет метра в основата, двайсет метра височина: постройката беше безупречно равностранна. Стените бяха от стъкло с квадратни рамки от тъмно дърво. Някои от стъклените квадрати силно отразяваха светлината на залязващото слънце; през други се виждаше вътрешното обзавеждане: площадки и прегради също от тъмно дърво. Като цяло ансамбълът твърде сполучливо напомняше дърво — стволът представляваше голям цилиндър по средата на пирамидата, в който вероятно се виеше централното стълбище. Отвътре поединично или на групи излизаха хора; някои от тях бяха облечени, други голи. Червеникавата светлина на залеза искреше в тревата и превръщаше гледката в декор от фантастичен филм. Брюно наблюдава две-три минути сцената, после взе палатката и пое по склона на най-близкия хълм.

Имотът обхващаше няколко гористи хълма, осеяни с поляни, а земята бе покрита с килим от борови иглички. Санитарните възли бяха разпръснати безредно, защото самият къмпинг нямаше ясно очертани граници. Брюно леко се потеше и чувстваше тежест в корема; очевидно бе прекалил с яденето в крайпътното ресторантче. Не можеше да съсредоточи мислите си, но му бе ясно, че изборът на мястото може да се окаже решаващ за успешния му престой тук.

Тъкмо в този момент зърна опънато между дърветата въженце. На него висяха гащички, леко поклащани от вечерния бриз. Може би това е добра идея, каза си той; в къмпинга хората се сприятеляват по съседство, а това може да се окаже добро начало. Остави палатката и се зае да изучава упътването за монтаж. Преводът на френски беше ужасен, а и този на английски не по-добър; вероятно и с останалите европейски езици беше същото. Смотани китайци! Какво може да означава: „обърнете полутвърдите връзки, за да закрепите билото“?

Взираше се в схемите с нарастващо отчаяние, когато неочаквано отдясно се появи облечена като индианка жена: беше с кожена минипола и въпреки здрача ясно се виждаше как се люлеят пищните й гърди.

— Сега ли пристигаш? — запита видението. — Имаш ли нужда от помощ за палатката?

— Ще се справя… — отвърна сподавено той. — Всичко е наред, благодаря — после едва чуто добави: — много мило.

Имаше чувството, че може да попадне в клопка. И действително няколко секунди след това се надигна рев от съседната палатка във формата на вигвам (къде бяха купили това чудо? Сами ли си го бяха измайсторили?). Индианката се втурна и се върна обратно с две хлапета под мишница, после ги сложи на коленете си и започна да ги люлее. Те ревнаха още по-силно и тогава се появи, ситнейки, самецът на индианката, гол, с люлеещ се член. Беше около петдесетгодишен брадат здравеняк с дълги сиви коси. Той взе на ръце едно от маймунчетата и започна да го гъделичка; гледката беше отвратителна. Брюно се отмести няколко метра по-далече с чувството, че едва му се е разминало. С подобни чудовища за съседи безсънната нощ му беше сигурна. Явно тая крава кърмеше, но пък вимето й нямаше грешка.

Брюно се спусна няколко метра надолу по склона, отдалечавайки се крадешком от вигвама; не му се щеше обаче да губи от поглед проснатите на въженцето гащички. Бяха нежни на вид, прозрачни и с дантелки; и през ум не му минаваше, че могат да принадлежат на индианката. Намери място между две канадки (Братовчедки? Сестри? Съученички?) и се захвана за работа.

Когато приключи, почти се бе стъмнило и в здрача той пое надолу да вземе багажа си. По пътя срещна няколко души, които вървяха поединично или на двойки; имаше доста самотни жени, около четирийсетте. Забеляза по дърветата табелки с надпис „Взаимно уважение“; приближи се до една от тях и откри под нея малка купа, пълна догоре с презервативи френско производство. Отдолу имаше бяло пластмасово кошче. Натисна с крак педала, за да вдигне капака, и светна с джобното си фенерче; вътре имаше предимно празни кутии от бира, но и няколко използвани презерватива. Това вдъхва надежда, помисли си Брюно; явно тук хората не си губят времето.

Обратният път нагоре се оказа труден: дръжките на куфарите му режеха пръстите, започна да се задъхва и се наложи да спре на склона, за да си почине. Край него блуждаеха някакви хора и лъчите на фенерчетата им се кръстосваха в нощта. Отвъд, по крайбрежния път, беше още по-оживено; в „Династи“ на пътя за Сен Клеман предстоеше вечер на голите гърди, но той вече нямаше сили да стигне дотам, нито докъдето и да било. Стоя на това място още половин час. Гледам светлините на фаровете между дърветата, си помисли той, и това е животът ми.